Пред Елена Джем изля шестгодишните си страдания, своето прераждане от идол на една войска и надежда на един народ в собственост на Иоанитския орден; пред Елена Джем изплака отчаянието и безсилния си гняв. своите съмнения в човека. С никого преди и след това Джем не е говорил тъй много.
Не считайте, че това стана поради някакви изключителни Еленини качества. В любовта не е важен (що се отнася до степента, силата й) нейният предмет. Важи само часът, твоята собствена зрелост или упадък, безизходица или вяра. С една дума — важи само твоето аз. През ония дни Джем стоеше върху ръб — ръба на човешката душевна издръжливост. Шест години той се противи на нещо неизбежно — превръщането му от човек в празно име. Джем се бори храбро, но всичко бе срещу него в тази борба. Тя щеше да завърши в мига, в който Джем ще се предаде на безбройните, безкрайно по-могъщи външни сили. Но между двете — между борбата му и Джемовото поражение — трябваше да има граница; той не би могъл плавно да отстъпи от своята шестгодишна съпротива.
Всичко туй аз обсъждах не тогава — то се превърна в заключение много по-късно. Много по-късно отчетох, че Джем бе се хвърлил слепешката в онази любов не поради прелестите на Елена, не и поради доверието, което тя му бе внушила (още от първата дума Елена не остави място за доверие между двамата). Но по онова време Джем навярно е усещал, че силите му отпадат, та сам се стремеше към един огромен трус. който ще му позволи да изплува или ще го удави. Джем си търсеше оправдание, загдето ще бъде победен. А какво по-силно оправдание от една измамена, поругана любов?
Не ви казвам — пазил бог! — че Джем бе замислил тази любов като нещастна. То беше подсъзнателно. Винаги съм се чудил колко тънко водеше Джем своя втори, невидим за останалите и съвсем без значение за световните дела живот. В него всичко бе майсторски разрешено, а аз съм свидетел, че Джем не обмисляше дори следната си стъпка, камо ли онези — далече напред. Защото притежаваше нещо, дадено само на жените и поетите: усет.
През дните, за които ви говоря, ние нямахме причина за оплакване. Братята бяха примирителни, сговорчиви и стражата им. която ни съпровождаше в разходките с Елена, сякаш само трябваше да уравновеси другата — кралската. Знаех, че с голяма охота биха се счепкали помежду си. макар да не знаех чие би било надмощието. Лично аз смятах рицарските перушини, панделки и златоковано оръжие за по-слаб израз на мъжество от тежката, заплашваща чернота на родоските бойци.
II
така. ние яхахме под майското небе на Дофине, северното слънце засили загара на Джем и той взе да ми напомня дните ни в Карамания с цялата им безпричинна веселост, със съвсем плътското удоволствие, с което на заспиване си мислех за утрешния ден.
А Елена сякаш оставаше настрана от нашето щастие. Всяка заран тя слизаше в двора, където я чакахме за лов или разходка, все със същия израз на затворена обида — види се. носеше го винаги. Едва след час тя се променяше — Джем я повличаше подире си. Гризеше ме остатък от ревност, гледах ли гида препускат: бяха пълни с диво желание към него ни води кръвта, разиграна при някое телесно усилие, ездата в случая. Струваше ми се че точно след такъв бяг, задъхани, отмалели, те ще стигнат мига, за който споменах.
Изпитвах и малко завист. Знаете, всред Джемовия двор ние не само не намирахме нередни своите мъжки връзки — гордеехме се с тях, те ни издигаха над плебейската зависимост от жената. Сега чак проглеждах, че Джем се изявява именно в тая непривична за нас обич. Вероятно защото Елена бе така различна от него, та той трябваше дълго и подробно да й обрисува себе си, своя мир.
Но вие сте на прав път, щом не давате твърде ухо на Еленината оценка за Джем: пред една жена мъжът стои не какъвто е, а какъвто би желал да бъде — страшно много я налъга Джем през ония сладки седмици. Ако го извинявате за това, че бил поет, не сте справедливи; чувал съм да го правят и хамалите.
Не зная дали Елена му вярваше; не наблюдавах у нея възторга на малкия Шарл. Това ме накара да заключа, че не е девица: първия път жените вярват. И друго ме наведе на същото заключение — у Елена личеше жадност. Човек не би я подозрял зад туй гладко, хладно открито чело, но аз пресичах понякога погледа на Елена. Той пълзеше като топла ръка. без любопитство или страх, тъкмо с познаване, от златно-мургавия Джемов тил, по плещите му; после плътно обгръщаше кръста. Тъй жените гледат мъж само в гръб. затова мъжете и не знаят, че има такъв поглед.
Забелязвах и още нещо — то може би принадлежи към тукашните нрави: Елена не отбягваше усамотение с Джем. Вечер тя често се отбиваше в стаите ни. Тогава аз работех до късно през нощта, Джем не млъкваше. Дали единствено на приказки бе разчитала дамата Сасенаж, не можех да разбера; не изглеждаше нито запленена от Джемовото красноречие, нито разочарована, че той си остава с него. Джем отдаваше посещенията й на нежно съчувствие, а аз знаех жаждата, която бях изненадал в очите й. И едното, и другото налагаха отговор.