Преведох стона на Елена. Бях цял изтръпнал. Не от страх (слава богу! — Джем нямаше тайни за признаване). От предчувствия.
— Кълна ти се, Елена — Джем взе ръката й, — ако аз бих знаял нещо, ти би го научила до вечерта! Аз наистина никому не се надявам. Умряха надеждите ми да се изскубна от плен… И по-добре, иначе нямаше да срещна тебе, Елена. Защо ми говориш всичко това — нима ни е зле в Боазлами? На това място бе редно Елена да се съгласи, беше дори задължително. Нищо подобно! „Или е най-долно оръдие в нечии ръце — помислих, — или го обича.“ Вярвайте, едва тогава допуснах туй. последното.
— Джем — продължи тя. — Аз дълго чаках да заговориш, да ми поискаш помощ. А ти мълча четири седмици; ти поверяваш другиму грижите за своята свобода. Или си се отказал от нея, Джем?
— О, боже! Моята свобода! — той го рече с такъв глас, сякаш не беше се стремил към нея шест години; сякаш не би напуснал мястото си до Елениното коляно заради някаква там свобода.
— Нищо, нека! — заяви тържествено Елена. — Въпреки тебе, ще направя, каквото мога, немалко може една жена, Джем. Моля те само: вярвай ми!
— Каква странна молба, Елена! — отговори той. — Бих л и ти, още преди година, предложил рамото си да слезеш от коня, ако не ти вярвах?
Честна дума! Джем каза това, именно това, и го мислеше, освен дето го каза. Той, който бе се чувствувал дотам опустошен, че изрече: „Не вярвам вече и на майка си.“
Втори показания на филипина Елена де Сасенаж за същото време
След показанията на Саади навярно ме считате за чудовище; това е обикновено определението за жена. която използва чаровете си преднамерено.
Не ще се оправдавам — прекалено много съм се оправдавала приживе; аз бях цялата покаяние и изкупление, докато и едното, и другото ми стана тъй нетърпимо, та се оставих да ме въвлекат в случая Джем. Участието ми в него бе цената, срещу която щях най-сетне да получа покой. Намирате ролята ми низка, а аз ви се кълна, че бих изиграла и двойно по-низка, за да изляза от един живот, който бе за мен всекидневна кръстна мъка.
Зная, че не ще повярвате, ако аз — подложената жена — взема да твърдя, че в предначертаната ми игра участвувах не като актьор, с повърхността си. Аз наистина се вживях в своята роля; за мен тя скоро се превърна в част, най-съществената, от моето битие. И толкова по-ужасно беше, че насила ме връщаха именно към ролята ми; онези, обещали ми мир срещу низост, не виждаха в мен повече от оръдие.
Моята задача бе ми се сторила трудна още когато ми я обясняваха. Аз трябваше да съблазня (каква дума! — но брат Бланшфор употреби точно нея) турчина, да спечеля доверието му и узная неговите тайни връзки със света навън, а след това — да го убедя, че ще спомогна за бягството му. Това бягство щяха да устроят по всички правила братята, за да измъкнат Джем из ръцете на френската охрана и да го предадат на Папството. Орденът вече бе разбрал, че му остава само тоя път. А тъй като Джем не желаеше в никой случай да премине у папата, той не биваше да узнае, че въпросното бягство е дело на Ордена.
Трудна задача, нали? Преди всичко: беше ли Джем така доверчив, както ме убеждаваха? И ако спечелех доверието му: ще намеря ли сили да го измамя?
„Ще намеря! — мислех си. — Какъв е моят избор? Те разполагат с баща ми; могат да уредят или откажат моето подстригване за монахиня. Какво ще правя, ако го откажат? Ще се влека още не четири, а десет години с баща ми под присмеха на благородничеството ни, за да търся жених: ще търпя укора на близките си и проклятията им. Или ще бъда продадена на някой съвсем закъсал рицар и ще слушам до гроб. колко много е преглътнал той. за да ме удостои с името си. Господи, по-добре смърт!“ — мислех.
И така, решила с последно усилие над себе си да извоювам право на отказ от света, аз заминах с татко за Боазлами.
Не ще повтарям, което Саади каза за нашите първи срещи с Джем: Саади до голяма степен е забелязал какво ставаше с мене: аз се борех между противоположни чувства. Ту се домогвах до близостта на Джем и до доверието му с ясната мисъл, че трябва да изпълня задачата си, ту за цели дни се оставях да бъда наистина обичана, наистина обожавана и желана.
Братята бяха сбъркали в избора си — често бъркат най-опитните, най-хладните познавачи на човека. Защо бяха сметнали, че Елена де Сасенаж е най-подходящата жена за случая? „Елена е опозорена — мислили са те, — та няма какво да губи; тя е притисната отвсякъде и лишена от своя воля,“ А не е ли близко до ума, че тъкмо човек, комуто не е останало за губене, е дотам отчаян, та може да си позволи и съвсем непозволеното? А не е ли ясно, че тъкмо жена, познала любовта, но отритната и усамотена, ще се остави да я съблазни дори една саката любов?