Не, не искам да намекна, че любовта на Джем беше саката. Не вярвам никоя от чистите дами на Савоя и Дофине да е получавала за един кратък месец тъй незаслужено много, като мен. „Все пак — мислех си по-късно, когато ме оставиха на мира, — може би съществува надземна справедливост: срещу всичко, което съм понесла като жена, аз имах и най-високото женско възмездие.“
А през ония седмици ми беше страшно. Бях успяла повече, отколкото братята се надяваха — Джем ми се остави без съпротива, сякаш отдавна бе чакал именно мен; той ме допусна до своите надежди. Саади не беше прав — не с У безразличие изслуша Джем молбата ми да му помогна; той; просто я намери ненадейна. Тъй извън всекидневието беше неговата любов, та Джем не би я примесил даже с горещата си воля за свобода. Но от мига. в който аз сама му натрапих тази мисъл, забелязах, че му ставам двойно по-скъпа; той щеше да избяга не само чрез мен, а и — с мен.
Трябваше да му обещая, че не ще се разделим, когато бъдем навън. Никога. Знаех, между влюбените няма по-задължителна лъжа от това „никога“, и все пак изгарях от мъка. Не можех да му кажа. че ще бъдем разлъчени още при първата смяна на конете, че аз ще се върна в Сасенаж, за да отпътувам към някой манастир за благородни дами, докато той — Джем — продължи към Рим.
И така ето как протичаха дните на моя двоен живот.
Заран аз излизах извън Боазлами с Джем. прекарвах часове на никога неизпитана радост. Не чувствувах, както преди, с Жерар, че върша престъпление — всички околни подпомагаха моята близост с Джем. Ние препускахме през ливадите на Дофине: аз пропъждах всеки страх и гузност; оставях се на щастието, че за няколко часа сме двама и се обичаме, и вятърът ни къпе, и слънцето ни плакне, и цялата пролет сякаш е постлана под нас. Бледи са думите за радостта на двама изтървани за малко затворници — не бих я сравнила с нищо.
За мен. непонятно защо, ония дни са се запазили в цветове. Нежнобледи или ярко наситени.
Бледа беше пролетта над Дофине със сивкавото си небе и крехка зеленина, всред която се провираше бялата кобила на Джем, ръждивата дреха на ездача й и тъмнозлатистата му коса. А ярка бе Джемовата стая вечер — при Джем научих езика на източните багри. Никога пурпурът не ми се е струвал така кървав, както атлазените постилки на леглото, никога индигото не е било тъй нощно-дълбоко, както възглавниците, разхвърляни върху лудостта на тигрови и леопардови кожи. Светлините от свещта потъваха в абаноса на креслата и отскачаха от изумруда на Джемовата наметка, от златната везба, която се обаждаше тук и там из полумрака, докато кадифето тихо напомняше за себе си с опалови гънки.
Вечер Джем не носеше своята ръждива ловна дреха. Той ме чакаше в някой от халатите си, който би стъписал и най-прочутия лионски майстор, пищен, като приказка от хиляда и една нощ. А веднъж, помолих го да се облече така, както един път в годината — в деня, когато иде пратеникът на Баязид хан, за да провери дали Джем е жив. Бях чувала, че братята тогава показвали Джем в целия му блясък — тъй оправдавали огромните разходи по неговата издръжка.
„Мразя тия дрехи — отговори ми Джем. — Повече от всичко те ми напомнят, че съм кукла.“
А аз настоявах. Трябва да призная, у Джем ме увличаше не само неговата горещина, откровената му страст; Джем ласкаеше въображението ми: при Джем аз отстъпвах пред целия чар на Изтока — приказно великолепие и загадъчна сила.
Та, настоях. И следната вечер заварих Джем така преобразен, че извиках уплашено. Надминаваше всичките ми представи. Цял в бяло и сърма, срещу мен се изправи един сякаш двойно по-едър и двойно по-възрастен от Джем сарацински султан. Той бе толкова непознат на любовта ми, та ми се счини, че вече са ни разделили, че Джем ми е отнет — много страшна беше тази мисъл. Тя ме накара да си дам сметка за ужаса, който ми предстои: краят. Колко скъп беше всеки още наш миг!
„Моля, снеми ги!“ — казах му с движение. Засмя се — пак Джем. Привлече ме и мимоходом духна свещта.
В зеленикавата нощ, нахлула през процепа, заживя едничко златото-то грееше от пода, от свлечените султански одежди, сякаш със собствена светлина. После всички цветове угаснаха, остана само една много голяма, много моя топлина.
Отивах си преди утринта. Само веднъж дочаках слънцето при Джем — неповторимо слънце беше то! Съвсем глупаво свързват любовта с нощите; няма в нея нищо по-сладко от това. да се пробудиш посред утро до любимия и да излезете двама под слънцето. Исках да го преживея с Джем и заплатих скъпо — оная заран брат Бланшфор ме заплаши, че Орденът бил в състояние вече и сам да води работите от мое име, ако аз не изпълнявам точно указанията му.