Впрочем към всички не конци, а вериги, с които ме теглеха, се прибави още една неразрешената, непредвидена моя привързаност към Джем. Сега ме изнудваха и с една близка раздяла.
След всеки лов, след всяка наша нощ, за да се прибера в стаята си, минавах през параклиса; като старши иоанит в замъка, Бланшфор прекарваше голяма част от своето време там. Представях си какви мерки бе взел, за да провери стените му, на тоя параклис, защото говореше съвсем без страх. Моите посещения минаваха за изповед — нали бях съгрешила и покаяна, полагаха ми се духовни грижи.
Отначало разговорите ни вървяха леко — все още нямах нищо за признаване. Но с всеки изминал ден те ми ставаха все по-нетърпими. Бланшфор не обичаше недомлъвките. Бланшфор ме разпитваше дори за израза, който било взело Джемовото лице при някоя моя дума. „Бихте ли се заклела, че той не ви лъже, дъще?“ — питаше ме, когато го убеждавах, че Джем не разчита на бягство, устроено от майка му, Корвин или Шарл Савойски. Бих, разбира се! Кълнях се във всички светии и Богородица и тогава ги намразих всички светии и Богородица! Как позволяваше тя низостта, в която живеех? Какъв задгробен покой ми обещаваше командорът! — та, ако има ад, той би бил тесен за мене. Възможно ли е, мислех си. един десеторно по-тежък грях да изкупи по-лекия?
След такива мисли започвах да лъжа под клетва лъжех съзнателно, все по-умело. Всяка моя лъжа искаше да спести миг страдание на Джем. Бланшфор ме изобличаваше, без да изрича, че не ми вярва; намекваше, дето се оставям да ме заблуждават; говореше ми за крайната поквара на Джем в женските работи — бил имал триста жени в Турция, това ми казваше, но аз не трепвах. Знаех, че в Боазлами аз съм жената на Джем и не ме засягаха никакви козни. Четири години лицето ми беше корава маска, но едва при моите изповеди пред Бланшфор я почувствувах непроницаема.
Забеляза го и командорът. Затова една нощ, призори, Бланшфор внезапно стана, изправи се гърбом към мене, сякаш да скрие доколко съм го вбесила, и произнесе натъртено:
— Много хитра ли се мислите, мадам?
Изстинах, макар никога да не бях повярвала напълно, че ще измамя човек като Бланшфор. „Сега ще ме изгонят от Боазлами, ще струпат куп нещастия върху Сасенаж; сега не ми остава нищо, освен смъртта!“ — това мина през мислите ми.
— Благоволете да съобразите, мадам — продължи Бланшфор безстрастно, — че вашето увъртане с нищо не помага на турчина. Надявам се, достатъчно трезва сте, за да си въобразите, че вие (тук Бланшфор се обърна и ме изгледа с неописуем присмех) ще отвлечете Джем за своя сметка, за собствено удоволствие — да бъдем точни. Тогава какво? Той или ще си остане тук, под стражата на краля, който вероятно ще го препродаде на брат му, или в крайна сметка Баязид ще успее да го отрови чрез някой закъсал за пари баронет. Това ли пожелавате на Джем?
Бланшфор замълча, а аз не намирах сили да се противопоставя на неговата безжалостна правота.
— Вие можехте, мадам — продължи той, — да ни предупредите, че вашата задача ви е противна. Вие я приехте — нима сте лъгала светата църква още тогава? Помислете за последиците, които вашето недостойно съчувствие ще навлече върху дома ви и турчина! Оставям ви на молитвите ви, мадам. Утре по обяд — без да излизате из стаята си — ще ми съобщите своите намерения. Този път — без увъртане! До края на месеца ние или ще успеем, или всичко е загубено. Романът ви с турчина свърши, мадам.
Беше първата заран, през която-откак бях в Боазлами — не отидох на лов с Джем. Навън грееше вече почти лятно слънце, виждах от прозореца си дъбравите, хълмовете, полята, където много утрини бяхме яздили с Джем. Свършено… Наистина идеше краят на моя топъл сън.
По обяд ме посети Бланшфор. Казах му, че съм съгласна да доведа нещата до успех. Нищо не би ми помогнало упорството, а аз бях готова на всичко заради една последна среща с Джем. За едно сбогом, което ще произнеса в себе си, не гласно — Джем нямаше да узнае, че тая среща е последна.
Бланшфор ми съобщи сухо, че отвличането било поверено на дук де Бурбон (дукът с удоволствие се месеше навсякъде, където би уязвил дамата Божьо, адмирала и кралчето). Значителна част негови рицари щели да причакат Джем при лова ни в петък заран. Боят бил сигурен, но бурбонските вероятно щели да вземат връх, поради числото си. Естествено стражата иоанити щяла да помага уж на кралската, защото Орденът държал да изглежда непричастен.
След това Бланшфор ми обясни моето участие в отвличането: да убедя Джем, че то е в наша (на двама ни) полза, че ще избягаме заедно в Савоя. при Шарл. Трябваше да осигуря не само Джемовата несъпротива, но и съдействието му: битката би могла да се затегне или пък да бъдат надвити бурбонските. Затова, докато тя още трае, ние с Джем, Саади и двама от хората на дука трябваше да откъснем и да запрашим по най-късия път към Вилфранш. Там ще ни чакал папски кораб под чуждо знаме.