Още същата вечер дума по дума повторих пред Джем Бланшфоровите заръки. Забелязах, че ме слуша по-скоро Саади: Джем беше неспокоен. Това, че бях липсвала цяла заран, че за първи път от седмици той бе яздил без мен, го разстройваше напълно обяснимо. Джем също бе почувствувал заплахата над нас и преживял нашата раздяла.
— Защо ми говориш всичко туй. Елена? — питаше ме той умолително, сякаш само мисълта за едно ново усилие го уморяваше. — Важното е. че си още тук, вече мислех, не ще те видя.
— Нека се махнем, преди да са ни разделили, Джем! — убеждавах го неубедително. — Днес е сряда, а в петък ще ни чакат при разклона в гората. Още докато онези се бият, ние ще се отправим на юг, за да ги заблудим. Щом стигнем Ла Ротонд, ще ни пресрещнат други посветени; те ще ни отведат при Шарл. в Савоя.
Говорех го като урок. а видът на Джем ми казваше, че работата е решена, ще го направим, разбира се, но сега нека не разчитаме много на сполука, нека мислим за себе си и за онова, което притежаваме в Боазлами.
Тогава се обади Саади: до тоя час не бе ме заговарял от свое име. Надявах се, че съм спечелила и него — Саади беше неповторим като приближен, истинско ехо на Джем. Сега Саади внезапно стана отделна воля:
— Мадам, нима Шарл не ни изпраща знак? При всички свои опити го е правил.
Бях изненадана, защото Джем никога не би поискал от мен доказателства.
— Нужно ли е, Саади? — отговорих не без смущение. — С Шарл аз се свързах чрез верига хора; може би се е боял от улики, от измама…
— Боя се и аз, мадам — каза Саади, втренчен в мене. — След всяко несполучливо бягство нашите свободи (ако мога да ги нарека така) намаляват. Аз ви моля, заклинам ви в господаря си, мадам: откажете се. ако не сте съвсем, съвсем сигурна, че ще успеем!
Ето, това бе връхната точка в мъките ми при Джем! Нямах очи да срещна погледа на Саади, осъдил се на доброволно заключение, за да бъде с Джем; чинеше ми се, че ще извикам с все сила (да става, каквото ще!) „Повече не мога, не искам!…“ Мълчах под тихия укор на Саади, разбрала, че той навярно отдавна знае и коя съм, и какво търся в леглото на господаря му — разбрала, че Саади не е опитал да ме спре по-рано, дано Джем открадне няколко седмици радост. Сега Саади ме спираше — нали романът (както се изрази Бланшфор) беше свършил?
— Жал ми е за вас, мадам — каза той съвсем тихо. Усещах, че ще се разрева. Цялото покаяние, в което бяха ме натикали вече години, всички ония укори и проповеди не ме засягаха. От мене се гнусяха хора, не по-добри от мене. За същите тях ориенталецът не бе човек — сарацин, мавър, турчин или грък, ние ги покривахме с еднакво име и презрение; те бяха торът, върху който цъфтеше нашата сила, търговия, култура — цялото ни самочувствие. А аз срещнах двама човеци през живота си моля, впишете това. аз държа! Единият ме обикна, без да попита коя съм, а вторият ми прости без упрек най-голямата низост, на която е способна жена.
В оня миг ми се стори, че у мен се надига неизвестна сила — така навярно се чувствуват робите, когато тръгват на смърт; така навярно един път се бунтува всеки унизен. Бях готова, кълна ви се! — да разкрия цялото си падение. „Стига! — мислех, близо до несвяст. — Стига!“
Попречи ми Джем. вярвайте! Той заговори, а Саади преведе:
— Господарят ми е недоволен, че си приказваме без него. Той е съгласен с вас, мадам.
Каза го, стана и си излезе. Джем го изпрати с недоумение — нищо не подозираше той.
Онази нощ съжалих, че бях се борила с Бланшфор за една последна среща. Беше ми непоносимо тежко. Докато лежах до Джем, сложила глава върху рамото му и чувах плътните като камбана удари на Джемовото сърце, размислях колко хубаво би било, ако човек сам избираше мига на смъртта си — бих избрала тоя миг. Нищо не съществуваше отвъд него.
Вероятно — ако имахме общ език — през нея нощ Джем би научил всичко за мене. без остатък. Защото аз наистина много говорих; пръстите ми минаваха по кожата на Джем — те търсеха не да задържат, а да запомнят; сълзите ми се събираха в добре познатата впадина между ключицата и рамото му. Беше едно истинско сбогом. От една страна.
Той го приемаше просто като голям пристъп на нежност и галеше косите ми. докато не ги усука на кичури. От време на време проговаряше на своя неразбран, варварски език. Май ме успокояваше, галеха ме думите му. Всъщност защо съм уверена, ме не се сбогуваше и Джем?