Отидох си преди зората, не исках слънцето да ме изненада с това лице. Трябваше някак да сложа ред в чертите му и да ги удържа така до петък заран. След това… нищо нямаше след това.
Разделихме се като всеки път. Не посмях да оставя по-дълго ръцете си около шията му — нека бъде като всеки друг път. Излязох тихо в тъмното. Затова се стреснах, когато в края на ходника се блъснах о някого.
— Мълчете! — каза ми той с шепот, но и по шепота познах Бланшфор. — Следвайте ме!
Не отидохме в параклиса, а в стаята н а командора(никога не бе проявил такава непредпазливост). Там горяха всички свещи, личеше си, че Бланшфор изобщо не е лягал.
— Мадам — обърна се към мене той, без да ме покани или да седне сам, — ние сме разкрити! Не зная как ще застана пред брат Д’Обюсон, не виждам и на какво вече ще разчита Светият отец сега Кралството има всички основания да ни постави под тройна стража или ще прибере турчина в някоя крепост на короната. Ние провалихме последната наша възможност, мадам!
— Кълна ви се, отче! — опитвах се да преброя всичко, което нахлу в мене при думите му; ужас най-вече. — Кълна ви се, че работих по силите си!
— Вярвам ви! — прекъсна ме той. — Ако не ви вярвах, би било твърде зле за вас, мадам. Но доносът беше насочен именно против вас, вие бъркате нечии сметки. Ще рече, свършили сте своето. Господи, кой да предположи!
Не ми влизаше в работа какво и защо. Мислех само, че сега Джем сигурно знае всичко. Представях си недоумението му, това недоумение се изостряше в отврата. а тя — в отчаяна ненавист. „Не, Джем не е Саади, Джем не ще прости, защото някога ме обичаше. Някога… Преди час.“
— Не желая да дочакам заранта в Боазлами, отче! — казах. — Моля ви, разпоредете се!
Седмица по-късно ме прие манастирът „Света Мария“ в Арл. Последният мирянин, когото видях, беше барон де Сасенаж. Татко гледаше подире ми. докато ме отвеждаха под дългата колонада. Дълбоко разчувствуван и щастлив. Без смъртта ми бе измит позорът от дома Сасенаж.
Четиринайсети показания на поета Саади за месеците юни — септември 1487 година
Нали нищо в моите дотукашни разкази не ви е подсказвало, че някога аз, Саади. ръка и уста на свои господар, ще се намеся със собствената си воля в случая Джем? Не е прието поетите да действуват, вярно.
Аз се реших, защото открай време сме свикнали да мислим, че най-страшното иде все пак от жената. От деня. в който Елена се появи при нас. изпитвах непрекъснато безпокойство. Колкото и безоръжен срещу света. Джем досега бе проявявал поне трохи здрав разум, а щом в живота му навлезе дамата Сасенаж, той ослепя и оглуша. Затова пък изцяло се чувствувах отговорен за неговата участ.
Още при първия разговор, в които Елена изостави въпросите за времето, здравето, лова и зарида върху страданията на Джем, настръхнах: Елена вървеше към някаква цел! Съпоставен с благосклонната ненамеса на братята в любовната история, която се раздипляше под погледа им. тоя разговор ме убеди, че Елена е подставена тъкмо от тях. После разсъдих — прекалено просто бе обяснението ми. Не би ли могло братята само да знаят, че Елена е подставена (може би дори да подозират или да са сигурни и кой я е подставил) — и затуй я наблюдават, оставяйки да стигне до края си нейната игра, та чак тогава да изловят съучастниците й? Такова тълкуване ме задоволи със своята сложност — започвах да проумявам Запада!
Вече споменах, че бях се отказал да будя Джем от съня му. „Спи си, момченце! — мислех си аз, по-старият, по-опитният. — Не ще позволя да те вържат заспал.“
И ето че вечерта, за която Елена току-що говори така покъртително (казвам го без присмех, наистина се измъчи горката!), видях с очите си как тя се готви именно да върже Джем насън. Той дотолкова бе разстроен от вероятността да го разделят с нея, че приемаше всичките й увещания, готов на всевъзможно безумие заради още няколко дни любов. Знаех, че никога не бе придал тежест на нейните мечти за свободата му. но навярно през любовните им нощи той се е виждал с нея навън, под звездите, без отвратителната хайка братя и рицари в гръб.
Онази вечер забелязах, че е разстроена и Елена, та заключих: дръпнали са й юздите, тя отиде твърде далеко в своето съчувствие към Джем. С жените е тъй. знаете — те едновременно и искрено изпитват чувства, които разумът взаимно изключва. Не намирах нищо чудовищно в това, че Елена плете въжето за Джем. когото обича всеотдайно-историята и книгите ни дават достатъчно примери в тази насока.
Наблюдавах не само двамата влюбени, а и третото лице между тях наблюдавах отстрани себе си. Защо ли пишете в заглавието и на тия мои показания „поета Саади“? Вижте какво: аз вече не бях поетът. Твърде дълго изпълнявах при Джем службите везир, ковчежник, затворник, дойка, бавачка и сводник. Вече наполовина се преобразих във френка и наполовина в Д’Обюсон. Иначе откъде ми идеше този безжалостен поглед върху живи хора. тези подозрения, черни почти колкото действителността? Почти, казвам, защото все пак представите ми за живота никога не се покриха докрай със самия живот — у мене не гореше, но все още мъждееше великодушието на Изтока, неговата любов към красотата: въпросната любов ти пречи да проумееш до дъно света, ноти помага да го понесеш. И в крайна сметка ми се струва, че между двама ни — Д’Обюсон и мене — за оплакване беше великият магистър: ако аз прозирах живота като него — тъй точно и сигурно, — бих се удавил в синьото море край Родос.