Извинете, отклоних се, но трябваше да ви изтъкна своите наблюдения над третото лице от играта, над бившия известен поет Саади.
Впрочем онази вечер ми стана ясно, че Елена е притисната да свърши своята работа в къс срок. Някой бе намерил, че тя влага излишна убедителност в любовната й част. И така, Елена щеше да е безогледна. Защо ли? Допусках два отговора. Първо-от поквара, покварата обяснява много необясними действия: второ — защото с нещо я държат, и то изкъсо. Лично аз предпочитах последното тълкуване по причината, която споменах: от любов към красотата. А също и поради туй. че Елена просто боледуваше пред очите ми от угризения. Низостта, изглежда, не бе нейна вродена черта и като куршум в заздравяла рана й причиняваше поне неудобство. Още не знаех кой използва Елена в случая Джем, но го псувах наум и я жалех (тя много точно предаде моето чувство към нея). На нищо не приличаше, дето я принуждаваха да се бъхти между страха и любовта си — и едното бе съвсем достатъчно за такова яребиче като нея.
Оставих ги на тяхната сърцераздираща нощ и застанах върху крепостната стена. Спомнях си Хайдар, който бе пропаднал някъде по пътищата към Маджарско, без да знае дума тукашна; спомнях си френка, които лежеше заровен под Румили — горчивият, ничий Френк, скептикът, умрял от преданост; спомнях си Касим бег, убит от Баязид, предпочел мъстта му пред изгнаническата съдба на Джем; спомнях си Синан и Аяс бег, преработени в родоските тъмници и разпращани след това по света като глашатаи на Родос… Не. вече не изпитвах никаква жал към онова яребиче. подложено ни от не знам кого — много по-достойни от Елена де Сасенаж бяха паднали жертва в случая Джем.
„Простете, мадам! — казах гласно и дори на френски. — Вашата няма да я бъде!“
С това бе отбелязано моето решение. Оставаше да го осъществя. Как? Не си задавах въпроса за първи път — докато ония там се любеха, аз си бях измислял отговори.
Струваше ми се неуместно да известя братята, че Елена уговаря Джем към бягство: не бях уверен дали именно братята не са в дъното му. Не по-сполучлива намирах подобна постъпка пред кралските рицари: много възможно бе тъкмо кралят да подготвя ход, който ще го отърве от досадната, на макар и призрачна собственост на Ордена над Джем. Е, какво — да се обърна към Матиаш Корвин ли? Ами че в Боазлами всеки, който не беше иоанит, бе кралски рицар!
Готово! — светна ми изведнъж. Така се зарадвах, че тичах из тъмните ходници на замъка като ухапан. Богато нещо е решението! Предвкусвах как една дума на някой си Саади ще сбърка сметките на папи, крале и разни други.
Пред вратата на началника ме спря стража. „Събудете го! — креснах (трябваше да вдигна колкото може повече шум, иначе ще ме очистят тихомълком). — Попаднах на страшно разкритие!“
Ония се позамислиха, единият влезе, докато другият ме вардеше. След малко се показа началникът по риза. Не бе смогнал да се запаше и носеше сабята си в ръка.
— Ваша милост — казах пак ненужно високо. — моля ви да дойдете с мене при негова светост Бланшфор! Ще чуете нещо нечувано.
Началникът се затътри подире ми, спеше прав. Повторих суматохата пред вратите на Бланшфор, но той не беше си лягал, изхвъркна при първите ми викове.
— Искам да направя разкритие! — рекох, без да се изсмея.
— Сега? Посред нощ? — много студено, но пребледнял ме попита братът и веднага ме увери кой е дърпал конците на Елена. Той, милият!
С лекота, която не помнех от Карамания насам, аз минах покрай брата и неканен се намъкнах в стаята му. Началникът ме следваше. Стояха прави и ме зяпаха в устата, но имаха твърде различен израз: кралският се мъчеше да надвие съня си, дано се отличи чрез моето важно разкритие, а Бланшфор напразно се бореше да овладее страховете си.
Бях кратък:
— Изпратена от неизвестно кого, дамата Сасенаж тази вечер убеждаваше господаря ми да избяга, Ваша светост, Ваша милост — казах. — Тя употреби в своята низка игра всички средства, не пожали усилия. Радвам се, че разкрих попълзновенията й пред вас, законните стражи на моя господар.