Това беше.
Началникът се разсъни напълно. Дотолкова, чесеугости с израза на Бланшфор — кралският го гледаше тържествуващ, забелязал заедно с мене, че новината ми смаза брата.
— Благодарим ви, Саади! — каза. — Ние — (подчерта това „ние“) — с брат Бланшфор ще се погрижим за сигурността на госта ни.
Връщах се към крепостната стена не съвсем спокоен — дали братята не ще опитат нещо? Надявах се на кралските пък, те трябваше да им попречат. Из ходника си мислех, че съм направил едно добро на Елена: бях я описал по-усърдна, отколкото се показа в своята работа. „Нищо — рекох си. — Защо да не оставят жив поне едного. замесен в случая Джем?“
Казвате, че съм ви предал нощните събития от нощта срещу 29 май 1487 твърде весело — нямало нищо весело в тях. Знаете, някога аз бях съчинител, и то умел: страшният разказ никога не бива да се издържа на един гласстрашен. Само когато човешкото настроение играе, то възприема събитията в пълната им мяра. Освен това — та през нея нощ ми беше наистина весело! С години вече живеехме между врагове, а чак тогава аз установих добрата страна на нашата драма: каквото и да вършиш, вършиш го във вреда на врага си, няма начин да навредиш на приятел. Защото приятели нямаш.
Затова пък по онова, което последва, при всичкото си разказваческо майсторство не бих успял да наглася своя разказ — то беше крайната точка от превръщането на Джем в пленник.
За вас вероятно тази точка е отдавна очевидна: вие смятате Джем пленник от Родос нататък. Не така чувствуваше нещата той; в ежедневието му имаше чести промени — братята ту затягаха Джемовите белезници със смъртта на един или друг негов приближен, с принудителните ни пътешествия от крепост в крепост, ту създаваха около него почти ведър въздух. Обърнете листовете назад и ще забележите: до лятото на 1487 година ние бяхме почти гости на френска земя, нас ни чествуваха, забавляваха, охраняваха от Баязид. Последното — охраната — взимаше облик, който би могъл да се тълкува и като престараване, и като насилие; не бяхме уверени доколко Орденът отбива истинска опасност и доколко сам я измисля.
Впрочем въпреки безсилната ярост на Джем, че го държат под надзор и не му се разрешава да отпътува за Маджарско, въпреки всичките ни подозрения и страхове, до лятото на 1487 година ние поминавахме сносно. Тогава не си давах сметка, че за туй сме имали заслуга и ние. Джем още не издаваше с нищо, че се отказва от своята борба, опитваше се да влияе върху всяка стъпка на съдбата си. Така братята бяха принудени да се съобразяват с нас.
Но аз бях твърде близо до Джем, за да забележа — вече ви го съобщих, — че неговите сили, надеждите му, цялата му жизненост наближават някаква граница. Боях се да мисля какво ще бъде отвъд; Джем е бил винаги неочакван и човек не можеше да предвиди как би изглеждал той в своето пълно отречение. Затова неволно се радвах на Елена, на всичко ново, което отлагаше тоя миг.
Но Елена изчезна. Тъкмо изчезна ние не узнахме кога е напуснала Боазлами. Заранта след моята решителна намеса Джем по привичка слезе да я чака на двора и не беше много обезпокоен, когато тя не се яви — нали вчера заран също я нямаше. „Започват да разиграват и нея“ — каза той.
Излязохме на лов двама. Джем повечето мълча, но не долавях у него напрегнатост, както пред първите ни опити за бягство — този път Джем не вярваше в свободата си. Защото не особено я желаеше.
По обяд видях как тревогата на Джем изведнъж отскочи — Елена не се яви и за обяд. Братята и кралските бяха по-предупредителни отвсякога. Джем не се докосна до яденето, бързаше да се приберем. Под внимателните погледи на нашите сътрапезници ние се извинихме и оттеглихме.
Из стълбата Джем тичаше. „Саади! Отвлекли са я!“ — прошепна той ужасен, когато стигнахме горе, и подпря отвътре вратата, сякаш се боеше от нападение. — О, аз си мислех, предвиждах го! Каква ли страшна участ я чака, Саади? Те са способни на всичко. Саади, как да спасим поне живота й? Не я искам за себе си, разбери! Аз нося само нещастие, а желая Елена да живее честита. Елена! Едничкото, което съм притежавал в тази жестока, чужда земя!…
Джем ридаеше като че в стихове — такъв отпечатък оставя занаятът у човека. А забелязали ли сте — щом някъде усетиш сянка на занаятчийство, веднага изключваш искреността. Това важеше дори за мен, който знаех как често певецът не само не измисля, ами предава четвъртината от своето искрено страдание.