Или може би тогава аз си търсех оправдание за удара, който щях да нанеса:
— Джем, не се терзай напусто! Не любов доведе Елена при тебе, а поръка: Елена трябваше да те отвлече за Папството. Не успя, разкриха я и я захвърлиха, както всяко изхабено оръдие. И слава богу! — нищо не промени в живота ти Елена, нито за добро, нито за лошо.
Изговорих това на един дъх, защото предвиждах страшна буря; Джем не търпеше обяснения за действителността, различни от неговите собствени. Но тъй, докато говорех, забелязвах, че не ще има никаква буря. Подпрял вратата с рамо, Джем все повече свеждаше глава, сякаш нещо грамадно го затисна с тежестта си. Не изгуби власт над себе си, както при много по-дребни несполуки, не изпадна и в онова вцепенение, с което бе започнала болестта му.
Разбрах: думите ми просто бяха потвърдили съмнение, носено от Джем през цялата му любов с Елена. Ще рече, че само поетът Саади беше прояден, щом поетът Джем бе обичал с утайка съмнение в сърцето си.
— Казваш, дошла била не от любов… — обади се по едно време Джем. Бе се махнал от вратата и сега седеше върху постелята си, подпрял чело така, че криеше очи от мене. — Навярно си прав, мислил съм го и аз… Но си отиде с любов, Саади, никой не ще ме разубеди. Чувствувам го! И туй, че тя не успя, че нима бягство, не е случайно: Елена сама се е отказала.
— Не смогнаха! — Джем стана отривисто, заговори с трескаво вдъхновение като някакъв жрец на човешката обич. — Не смогнаха да окалят съвсем всичко. Извън волята им остана нещо толкова слабо, податливо и подплашено, колкото може да бъде една жена. Саади, много ми бе отнето, но бог ми и въздаде много: истинска любов.
Той говори още дълго в този смисъл. Не го слушах. Така ненадейно бях получил помощ от провидението, че замрях в благодарност: Джем сам бе намерил утеха в нещастието, от което не вярвах да излезе читав. Джем не пожела да узнае как се е провалила Елена и тъй ме избави от лъжа или тягостно признание. Джем сякаш и този път бе останал отсам границата на надеждите си. „Боже милостиви, дано да бъде така!“ — виках си.
Но през нощта го чух да плаче. Тихо, сподавено — види се, беше забил нос във възглавниците. Дали само за пред мене изигра утеха? Или отсъствието на Елена щеше да го заболи постепенно?
Наистина отбелязал съм, че първите дни след раздяла са леки, почти радостни: оставен си да чувствуваш пълно любовта си, без спънката на нейния зрим, понякога изобличаващ мечтите ти образ. Мъките идат после — с жаждата на кръвта и кожата ти. с хлада на широкото легло, с тишината на стаята. С цялата онази съвсем телесна самота, защото духом човек си е сам и през най-горещата обич.
Затуй чувах Джем да плаче не една нощ; тъгуваше не по мъжки, приличаше ми на животно и дете. Той не проклинаше виновниците за неговата раздяла, сякаш отнапред е бил сигурен, че тя е неотменима; Джем не я схващаше като раздяла с една жена — бяха го отделили от човешката близост, бяха го окрали докрай.
Странно е, че той не ми проговори за това. а всяка вечер усещах как бърза да се стъмни и да напусне трапезата — бързаше на свиждане със спомените си. То вече не бе болестта му от Рошешинар. макар и тя да се върна по-късно с редица пристъпи — беше примирено, сладостно страдание. Ужасно се боях, че той ще го обикне и ще му се предаде — човек свършва в мига, когато обикне страданието си.
Мъчех се да развличам Джем. През ония дни аз измислях разни възможности за бягство и непредвидено щастливи събития. Джем не губеше търпение пред неловките ми измислици. Някаква тиха благодарност проявяват я безнадеждно болните към своя гледач — и нищо повече. А нощем чувах отново неравния му дъх. Джем плачеше.
Страшно тежка за мен бе тази кротка мъка. Спомнях си времето, когато Джем беше се тръшкал и стенал, кълнеше, заплашваше и се противеше — защо е така, че буйството се самоизтощава и изстива просто в печал? Печален човек може да бъде цял живот — то не уморява, свикваш. Бих дал какво ли не, за да намеря цяр за Джем.
Един ден той си го намери сам.
— Саади — каза ми, без да ме гледа, — нямаш ли хашиш, Саади?
Имахме, разбира се. Някога, в Карамания, мнозина наши пушеха хашиш, бях опитвал и аз. Не успявахме да убедим Джем — той вярваше, че хашишът вредял много на мъжа, дето държи още дълго да бъде мъж; размеквал хашишът, казваше, отпускал, разяждал. Някои наши се опитваха да го съблазнят с красотата на сънищата си след хашиша, а Джем отговаряше: „Има ли по-хубав сън от живота, приятели? Живейте, наместо да сънувате!“
Не беше съвсем точен — всеки има нужда от сънища. Ако за Джем хашишът бе излишен, то е. защото умееше да сънува наяве. Затуй ме заболя сърцето, щом той боязливо изрече молбата си. Джем вече не успяваше да сънува без помощ, нещо навярно завинаги бе убито у Джем. — Ще потърся, приятелю — казах.