Намерих му. Малко, останало между вещите наотведените през 14X4 година наши. Познах кесията — на караманеиа Лятиф. „Останки, останки!…“ — мислех си. А навремето и ние. както всеки наш връстник, сме имали сегашно, бъдещи дни. десетилетия. Като неживи блуждаехме сега всред спомени за Карамания. Ликия Ница. изсъхналите цветя от Елена (Джем не ми позволи да ги изхвърля), кесията на Лятиф. книгите на Хапдар. Донесох хашиша.
— Знаеш ли как се прави, Саади? — попита ме Джем. Продължаваше да отвежда поглед
Знаех. Отсичах сивкавия прашец, натъпках лулата. Работех бавно. Сякаш отлагах нещо.
— Джем — казах колебливо. — трябва да се запазиш. Джем; чувал си какво е хашишът… Пред тебе е борбата ти. навлез в нея силен!…
— Човек се пази за бъдещето. ако успее да понесе днешния ден без хашиш. Саади! — отговори той. — А аз чувствувам, че всеки час живян съзнателно, ме убива. Прехвърлена е границата на силите ми. Саади.
Има нещо неотразимо в протегнатата, отворена човешка длан. Джем я протягаше към мене. седях пред леглото му; просеше Джем: „Помогнете ми да понеса още много дни живот! Не ми отказвайте сънищата! Пуснете ме да се върна с тях в моята земя, в моята младост — да се върна при себе си!… Моля ви, нека се прибера преди границата…“
Бих положил върху дланта му не хашиша; бих искал да я напълня с живота си. Нямаше да помогне; на Джем бе нужно повече от него. от стотиците живота, прекъснали заради Джемовия бунт — забрава.
— Ще пушиш, когато пепелта застине! — казах. — Тогава е по-силен.
— Благодаря, Саади! Нали ще ме оставиш сам?
След часовете му на хашиш го заварвах унесен — то си е в реда. В неговата унесеност се прокрадваше срам: като мъж, който бе позволил да го обезоръжат жив. После кесията на Лятиф се изпразни и бях заставен да моля за хашиш братята. „Хашиш ли? — попита ме Антоан Д’Обюсон (Бланшфор бе сменен само три дни след провала на Елена). — Ще наредя да доставят, в Марсилия го продават по улиците. Ние сме длъжни да задоволим госта си във всичко. Във всичко!“ — повтори той.
„Ако викате всичко на хашиша!“ — отговорих му наум, а той го отгатна.
— Ето — каза. — завършен е строежът на нарочна турска баня. която Орденът приготвя за господаря ви. Уведомете принца!
— Къде0 — недоразбрах. — Не сме видели да строят.
— В Бурганьоф. Строиха я сарацини, у нас банята е непозната, а негово височество май страда без баня.
— Да. представете си. ние се къпем. Може би затова у нас имат въшки само дервишите.
Хлопнах силно вратата. Учтивостта на братята винаги ме е изправяла нащрек. Това. че милостиво разрешиха на Джем хашиш, бе ясно донемайкъде — няма по-сигурен враг на човешкото действие и воля от хашиша. Джем сам предлагаше на братята свои страж, какъвто не са сънували. Дали? Случайно ли Джем стигна до мисълта за упойка?
Връщах се назад, търсех: защо на няколко мъти, още преди Елена, бях заварвал сътрапезниците ни и Джем много странно, щастливо сънливи? Защо си спомних, че в първия хашиш по правило имаш дружина — нали човек не пожелава стръвно непозната храна?
„По дяволите — заключих. — Вече сам не зная кое е зло и кое — добро. Ако трезвостта те докара до лудост, къде е ползата да бъдеш трезвен?“
Оставаше второто: турската баня. Какво искаше да каже пък с нея брат ДОбюсон, макар и не Пиер? Вече години Джем се дразнеше от принудителната си мръсотия, докато Западът без стеснение се чешеше там, където го хапеха въшки. Трудно търпеше туй един наш, запомнил баня от първите си дни. До Ница имахме.поне морето, но на север водите са студени, тинести. Откак бяхме само двама, обяснявах на всеки отделен брат, че ни трябва топла вода, много, цяла каца, и всяка седмица, а съответният брат се чудеше. „Къпем се“ — обяснявах всекиму и тия наши смешни бани в огромната, засводена Джемова стая скоро станаха мълва из Дофине.
Впрочем с години преживяхме някак мръсни — какво караше братята да ни угаждат толкова чак?
Беше юли, краят на юли. В Боазлами нищо не бе се изменило извън липсата на Бланшфор и все по-честото оттегляне на Джем в страната на хашиша. През такива часове аз се размайвах сам из замъка, без задача, без стража дори. Някаква тежка скука притисна Боазлами — тя ми напомняше нещо вече добре улегнало и което тепърва ще доуляга. Не долавях предишното напрежение между монаси и рицари, сякаш двете половини Джемови тъмничари разбраха, че ще я карат все така, и мирясаха. Виждах ги понякога да играят общо зар в кухните. Не беше на добро туй тяхно спокойствие.