Тъкмо в края на септември Антоан ДОбюсон ни предупреди, че заминаваме за речния Бурганьоф.
Поведоха ни като пленници, без наша свита, без тържества. Надявах се, че Джем ще поиска да си вземе сбогом от местата, където бе препускал с Елена, където бе лежал върху коленете й. защо да трупам още спомени, „Саади? — отговори ми. — И без това са твърде много…“
Пътувахме седмица, все на северозапад.
Някога това влудяваше Джем — отдалечаваха го от Румелия, от борбата. Сега той беше тих, много разсеян. Понеже напоследък излизаше рядко, въпреки лятото бе блед като след болест. С безразличие оглеждаше крайпътните горички и пасища — какво общо можеше да има Джем султан с Дофине, с Оверн?
— Ще сменим поне изгледа — помъчих се да го разбудя аз. — До гуша ми дойде от трите крастави хълма на Боазлами.
— Хм — отговори Джем.
— Каквото и да е, ние сме граждани на света, ще рече и на Оверн. Защо в Оверн да ни е по-зле от Боазлами? — продължавах скородумно.
— Няма граждани на света! — оживи се внезапно Джем, не се оживи, раздразни се; беше станал сприхав.
— Има: поетите.
— Наистина ли твоите мисли не са порасли за тия години, Саади? Ако поетът би бил без родина, защо не изпя нищо тук? Ти говориш езика им, нали? А да пееш на него, не може. Защото не ти е майчин, гражданино на света!
— Но в Ница ти написа много, Джем. Ще рече…
— Написах!… За кого? Кому, питам те? Не може поет без слушатели, не може султан без войска. Когато се разделих с нашите — било слушатели, било войници, — аз престанах да бъда и поет, и султан, Саади.
— Чуй! — Джем сви коня съвсем до мен, а не зашепна, почти викаше, като в треска. — Запомни какво ти говоря, защото след месеци или година вече не ще го говоря, а може и да не го мисля, да не мисля изобщо нищо: аз вече не съм Джем султан, вдъхновителят на поетите от Карамания, спахийският водач! Къде го моя двор поети, къде са спахиите на Мехмед хан? Няма ги — няма!… Тогава го няма и Джем, Джем е мъртъв…
— Знаеш ли какво е човекът. Саади? — попита ме все така високо, сякаш произнасяше реч пред незримо множество. — Красота, дарба, сила, десетки качества — то още е само възможност. Тя става човек чак когато нечия любов се радва на туй, че е хубав; когато има тълпа да плаче при песните му, войска — да осъществи завоеванията му. Трябват много хора — те превръщат възможността човек в самия човек. Няма ги, Саади. моите хора! И Джем султан ще остане в историята като едно несбъднато обещание…
Стреснат от възбудата на Джем, от необяснимия му изблик, аз се озърнах — какво ще помислят братята? Изглеждаха безстрастни, макар да ни следяха под око. Вероятно са заключили, че турчинът е получил своя пореден пристъп на гняв, мъка — на бяс, с една дума. Но исках да си го обясня и аз — от дните, когато се появи Елена, Джем не бе ми говорил така. Чинеше ми се, че той неотклонно замества с хашиша целия свят, част по част и час по час. А тази възбудена, неуместна реч сякаш бе гърч на умиращ, ярко просветление, кратко връщане към себе си пред прага на мрака.
— Защо ми казваш това, Джем?
— Защото имам лоши предчувствия, гражданино на света, и се боя да не умра без завещание.
— Що за глупости! — не изтраях. — Кое наричаш завещание?
— Моля те, Саади — отговори той, — много те моля, пиши! Най-първо запиши онова, което ти говорих сега. Нека се знае, че Джем е знаел и животът му не е бил гола самоизмама. Беше само донякъде, дотук. После вече пиши за другото…
— За кое, Джем?
— За туй, което ще стане без мене.
— Та пред тебе е повече от половината живот, Джем! Слава богу, здрав си. млад…
— Не казвам, че ще умра. приятелю. Но което стане оттук нататък, вече ще бъде скучно.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
Това са извадки от дневника на поета Саади за времето от есента на 1487 до есента на 1494 година, писан съвсем не с оглед на настоящото следствие, но твърде полезен за него
1487
Пътешествието ни завърши преди две седмици, боя се — нашето последно пътешествие. Новото ни — боя се, нашето последно — убежище се нарича Бурганьоф.
И така ние сме в Бурганьоф. Този път ще го опиша, защото тук и ще останем: Бурганьоф не е просто спирка из неведомото ни странствуване.
Най-напред, когато идеш към замъка, преминаваш градските порти, за да влезеш в селището, дори градчето, част от домена на брат Бланшфор. Неговите жители са подчинени на командора светски и духовно, считат за първи след бога нашия Бланшфор. личност във всяко отношение тягостна. Това е важно за нас — като твърде ревностни поданици, те са допълнителните ни, неплатени тъмничари; не ще намерим съчувствие у тях.