Последвах го опипом; оня с факлата продължаваше да стои горе.
Потърсих Джем в уж покоите му-бяха празни. Още един кат по-долу — стената. Джем беше там. Пропъхнал се през една бойница, увиснал над двора, изглеждаше в несвяст. Докоснах го само и той се извърна като ужилен.
— Саади, затвориха ли ни? — не виждах очите му в тъмнината, но си ги представях добре.
— Спокойно, Джем! Нищо ново не се е случило, ние сме затворници още от Родос, Джем…
Поведох го като болник. В покоите му вече гореше огън, без да затопли гробовната влага на кулата. Джем се простря върху леглото си облечен и заби нос в стената. Така остана дни, с хашиш или без хашиш.
А дните отмервам по мръсната светлина, която пробива през тавана на стаята. Трябва да застанеш под оная фуния, за да забележиш над главата си кръгъл къс небе — облачно или звездно. Свети ни най-вече камината — държат я запалена денонощно. Седя пред нея. вторачен в пламъците, смълчан. Само въздишките или бълнуването на Джем тревожат тишината. Хашишът често го кара да говори несвързано, а по отделни думи разбирам и какви сънища навестяват приятеля ми. Карамания, естествено, червената планинска пустиня на Ликия, ослепително белият Родос, обрамчен в яркосиньо, цветното буйство на савойския бряг…
„Боже — мисля си. — добре, че си ни дал хашиша!…“
4.XI.1487
Тук, в Бурганьоф, аз съм по-свободен от Джем; на Джем разрешават най-много крепостната стена, където той се разстъпва понякога. „Никакви разходки извън кулата!“ Монасите твърдят, че Баязид опитвал покушение след покушение над брат си. Когато Джем е по стената, над него бдят стражи в единия и другия й край, а отвисоко го наглеждат други — от покрива на кулата. В Бурганьоф Джем е непрестанно под очи; иска ли да ги избегне, той прекарва дните в стаята си, върху леглото. Понякога търпи присъствието ми, а понякога ме моли да изляза. Предпочитам второто — безкрайно ме притеснява бдението при човек, който не проговаря с часове, отсъствува.
Аз излизам не само извън Кулата на Зизим, но и извън крепостта. Слизам бавно хълма — много бавно, за да трае повече. Тръгвам из улиците на Бурганьоф; пет-шест улички от по триста крачки. Познавам вече всяка тяхна плоча, всяка саксия герании по прозорците. Зная по лице работните хора от Бурганьоф. Те ме разглеждат внимателно иззад тезгяха, измежду разните си торби и буркани; погледите им ме предават от дюкян на дюкян, следват ме из целия ми кратък път до градската стена, където ме връща — пак с очи — кралската стража. Тогава отново минавам назад, под същите погледи на работни хора.
Отначало дръзвах разговори — та мога ли живя така, мълчейки по двайсет и четири часа всяко денонощие! Спирах пред някой дюкян, започвах въпроси за поминъка. Отговаряха ми едносложно — тук хората имат винаги припрян, делови вид и те гледат като вреден празноскитащ. Техните отговори казват, че на мен ми е лесно, нали съм кралски храненик. Повече от укор — в думите им има вражда: аз съм сарацин. Личност подозрителна.
Изкачвам отново хълма на замъка, още по-бавно, за да трае. Обикалям два и три пъти църквата, навремени влизам в нея. През пъстрите й стъкла светлината на севера изглежда не така мътна, почти грее слънце в тесния кораб. Съзерцавам глиненото изваяние на Кръстителя, боядисано в три цвята, с оцъклени, мразещи очи. Един път улових, че му се плезя — това е всичко, с което мога да уязвя покровителя на брат Д’Обюсон.
Излизам на двора, кръжа около църквата. Навярно приличам на прилеп със своето тихо, безцелно лутане. Отлагам мига, в който ще ме нагълта Кулата на Зизим. Но той иде неминуемо и аз поемам стъпалата. Те скърцат все по-силно — дървото още съхне и се разсъхва. Влизам при Джем. Джем лежи, вперил очи нагоре, сякаш изостреният таван всмуква вниманието и мислите му. Той пак сънува буден и аз зная. че е излишно да му говоря. Вече не се нуждае от н и кого, скъсан е мостът помежду ни.
Седя, гледам пламъците в камината — огънят и морето съдържат неизчерпаемо разнообразие, могат да приковат погледа ти дълги часове. Гледам пламъците и понеже не пуша хашиш, длъжен съм да мисля. И мисля: „Боже, защо си направил времето така дълго!“
10.XI.1487
Днес получихме мил подарък от брат ДОбюсон. Маймуна и папагал. Джем изгледа подозрително монаха, който ги внесе. „В стремежа си да достави развлечение на негово височество брат Д’Обюсон му предлага тоя скромен дар“ — прошепна монахът. Остави двата кафеза и се измъкна.
След половин час съзерцание на новостта, нарушила самотата ни, Джем се навдигна. Обиколи разсеяно кафезите, после седна наземи срещу маймунския. Забавлявах се — Джем търсеше език с животината, правеше смешни движения с лице и пръсти, издаваше смешни звуци. А тя го разглеждаше подробно, своя бъдеш съжител. Стори ми се, че дойде до някакво заключение, когато провря лапа през пръчките и улови пръста на Джем.