Джем се смееше гласно с тоя нов, не много смислен смях, който има след хашиша; отвори кафеза и взе животното на ръце. То му се остави, заигра с Джемовите копчета. После внезапно скочи на леглото и ни устрои истинско маймунство.
— Саади — попита ме още засмян Джем, — дали ще я науча да играе шах?
— Защо не? — отговорих. Радвах се, че сега Джем съвсем ще ме освободи от своето мълчаливо, тежко присъствие.
— Папагалът нека е за тебе заяви той великодушно. — Не търпя миризмата на птица.
О, аз се сдобих с папагал, тъкмо папагал ми липсваше отдавна! Помъкнах кафеза в стаичката си, където имаше място колкото за него и мене. Тръснах го на пода и си мислех как ще оставя папагала да умре от глад — може би това би разярило брат ДОбюсон, а? После, вече на излизане, се сетих: „Бог е един и няма друг!“ — креснах му.
Дали ако всеки ден му повтарям тия думи, ще ги научи?
3.XII.1487
„Бог е един и няма друг!“ — моят папагал всяка заран, щом започна да се въртя в постелята си, ме поздравява с нашето верую. „Бог е един и няма друг!“ — отговарям. Едничкото същество във Франция, което говори моя език и вярва в моя бог. Щеше да бъде глупаво, ако го оставех да умре гладен.
Джемовият другар е по-добър и от моя. Заварвам ги често, седнали пред дъската за шах. Те местят войници, коне и кули с почти равно умение; държат се почти еднакво, защото от време на време един от двамата става, обикаля стаята с еднакво безсмислени движения и отново се връща към играта. Смешно е: животното уж върши всичко, което върши господарят му, уж го повтаря напълно, а у него виждам нещо по-човешко, вероятно — стремеж към човещината. Докато Джем все повече се мъчи да я разруши, той се държи всеки ден все по без мярка, без да съблюдава правила или приличие, сякаш доволен от туй, че изпада и губи качествата, които някога са правели от него блестящ мъж, идол на мислители и войска в цяла една империя.
Да, всъщност това навярно е основата на Джем — Джем, когото винаги съм считал за актьор, еднакво добър във всички роли — неговата основа е някаква крайна душевна глезеност. Джем беше хубав и чаровен, даровит, великодушен, щедър, увличащ и въздействуващ, когато намираше удоволствие в това. Шестте години, през които той се бори срещу напредващото отчаяние, бяха също леки години — всички и всичко хранеха Джем с надежди, та Джем не се отказваше от красивите си качества, защото вярваше, че скоро те отново ще лъщят пред тълпите. В първия миг, в който Джем трябваше да се бори за своята личност, вече сама за себе си, не като средство, а като цел — Джем я предостави на разруха. И в туй разрушение той намира болна наслада — насладата, че измъчваш някого, комуто или си скъп, или си нужен.
Първият съм аз, който виждах в Джем божество; как бих могъл да не се изтезавам от падението на кумира си, как не ще заложа всичко, за да го спася? Вторият е светът като цяло. Каква по-жестока мъст за Д’Обюсон или Инокентий от развалата на техния скъпоценен коз?
Така навярно разсъждава Джем, доколкото още разсъждава.
Крива му е сметката на моя приятел: не ще сплаши тъмничарите си със своето душевно самоунищожение, нито ще им отмъсти. Докато живее тялом.
Може би тогава ще сполучи мъстта му спрямо мен, стига да ми поднася упорито разбития образ на моя кумир? И това е въпрос. Защо — по дяволите! — всеки надценява любовта, която внушава някому? Защо най-вече надценява нейната трайност и ненакърнимост?
Вярно е — някога аз обичах Джем над всичко, бих потвърдил това и в смъртния си час. Но аз обичах оня Джем, когото носех във въображението си и дотолкова, доколкото живият Джем не воюваше против изградения от мене образ. Когато задачите на нашия бит вече ми пречеха да принадлежа изцяло на въображението си, Саади се приземи и се сблъска на земята с невъображаемия Джем. Тогава не остана място за измама; човекът Джем будеше вече жалост. Тя ме блазни и облъщава себелюбието ми: ти си по-добрият, по-силният, по-действеният, който жали. Ти помагаш.
Каква трайност може да има пък това чувство? Съжалението, искам да кажа. Все още не зная отговора, засега моето съжаление, службата и помощта ми са принудителни. Аз също съм затворник.
25.XII.1487
Снощи беше празник, тяхното Рождество. Долу, в Бурганьоф. бе по-оживено от друга нощ. Биеха камбаните на градската църква и на параклиса в замъка биха дълго, тъпо, защото ударите им се попиват от снега, валеше гъст сняг. Долу в Бурганьоф прозорците светиха до късно — всички прозорци. Чувах песен, тъжна, при все че напомня най-голямата човешка радост рождението. Чувствувах, докато клечах върху стената, навлякъл кожух, че тази нощ работните хора от Бурганьоф не са така тъжно отчуждени, както биват всеки ден. Събираше ги вярата в един бог, надеждата в една и съща за всички работни хора година, плодородна или сушава.