А стражите ми натрапват новини. Корвин и Каитбай не постигнали нищо, узнавам, затова пък пораснали изгледите за Папството. В Кралския съвет настроенията в полза на Рим печелили почва. „Как не!“ — мисля си аз, защото си представям какви обещания раздават легатите, какви кардиналства и епископства печели франция. Нали сметката плаща работният народ.
30.IV.1488
Употребих много увещания, за да го представя в приличен вид пред тазгодишния пратеник — Джем упорствува тъпо в своята отпуснатост. Говорех му, че щом Баязид научи как брат му вътрешно се е отказал от съпротива, веднага ще намали цената му и с нас вече ще се държат другояче, по-зле.
От месеци не бяхме говорили тъй много. Тоест — аз. Джем ме стрелкаше с ненавист изпод единия си клепач; яд го е, че нарушавам спокойствието му. „Всичко е вятър!“ — повтори неведнъж той.
Право. Разбрах, че се напъвам само за да не позволя на Баязид злорадство — не искам никой да подозира в какво се е превърнал Джем! Намекнах му го. „Колко важно!“ — процеди. И след малко, когато му нахлузвах празничната шуба:
— Нека пък, нека! Нека Баязид научи всичко, тогава ще им смачка мутрите!
— Победите на Баязид ли ти омиляха? — попитах язвително, цял потен от усилието да се боря с това тежко, отпуснато тяло.
— Победите на Д’Обюсон и цялата измет убийци. Първият разумен отговор, който чувах от месеци насам.
Пратеникът ни чакаше в църквата — тук нямат приемна зала. Стоеше гърбом към Кръстителя, сякаш омърсен от присъствието му. Възрастен, сух мъж навярно издигнал се из войската (напомняше ми войник неговото обветрено лице).
„Тоя е яздил с години през победени земи, носил е рани и плячка; връщал се е дома, за да завари по някое новородено дете; трупал е, сплетничил е, пълзял или крачил, преминал е през подкупи и убийства, за да стигне до някъде…“ — мислех си, докато през ума ми течаха представи. Общата представа за едно чисто мъжко битие. Колко далечно от моето!
Не можех ли сега да бъда на негово място аз, с моята съобразителност, познания, пъргавина? Кой дявол ме натика в служба на вдъхновението, всред двора полумъже в Карамания — поет, гражданин на света! Защо сам не стесних тоя свят до една империя и един господар, та да зная днес, че някому принадлежа и той ще ме защити, за да служа още? Защо не избрах един град за свой, една къща в тоя град, една — коя да е — между хилядите жени?…
Тогава… Днес някой спахия от Айнтаб би казвал: „Тоя Саади е от нашия алай.“ Една жена би казвала: „Тоя Саади е мой мъж; аз чакам Саади да се върне от война, за да принесе на децата ни, за да ме облече в нова дреха и ми купи ливанто. И ще чакам Саади не година, не шест, а двайсет, защото съм негова жена и негови са децата ми.“
Ако… ако! Някъде — в някой алай, в някой дом — би останало празно място, щом умреше спахията, бащата Саади. А как ли ще посрещнат смъртта ми еснафите от Бурганьоф? Стражата ще ме зарови извън градските стени, за да не омърси неверният ми труп тяхната свещена земя. В туй време градът ще живее с делничните си шумове, а папагалът след три дни ще млъкне и забрави нашето общо верую: „Бог е един…“ Друг някой ще прехвърля дърва в камината, ще къпе лоените пластове, под които почива пък Джем, и изпод тия пластове Джем дори не ще прозре, че се е сменило лицето на неговия слуга…
Бяха въвели господаря ми в църквата. Бяло и златно — прокълнати цветове! Джем стоеше, втренчен над пратеника. Май ми се стори: изпъна плещи, прибра корем. Опита в последния миг владетелска стоика.
Онзи го гледаше изпитателно — мога да си представя с какъв куп въпроси всеки път засипва Баязид хан пратеника си. как настоява да му опишат всяка промяна у Джем. Мъка беше за Джем тоя поглед (светът отдавна не бе надниквал в падението му и Джем сигурно е вярвал, че то остава скрито, неизвестно). Издържа го някак, а раменете му бяха вяло огънати на връща нес все по-голяма мъка понася той всяко усилие над себе си.
Давам си сметка — понеже не пуша хашиш, аз изобщо твърде често си давам сметка, — че напоследък изпитвам към своя господар по-скоро ожесточение, отколкото жал. Зная, у мен напоследък се пробужда нещо забравено: себичността ми. Нашето общо с Джем дело е провалено, угаснала е и обичта ми към Джем няма ги вече тия две човешки цели на живота ми и аз полека се вживотинявам. Като всяко животно сега искам своето животинско право на волности наслада — само за мен. Вече съм гол духом — давам си сметка, без да чувствувам угризения; не моя е вината. Пеещият, възвишен поет просто си вървеше по улиците на света, отнякъде налетяха обирници, затиснаха му устата и го оставиха гол. „Дръжте обирниците! — искам да крещя. — Дръжте виновника, който ми отне лъжата, че не съм животно!“