— Рим… — шепне дрезгаво той. — Какво пък! Нека Рим! Само преди зимата, чуваш ли? Мразя студа. Чуваш ли? — Вика по мен, защото аз не отговарям.
Това е другото ново по нас — вика. Когато не мълчи, разбира се. Първите пъти ме влудяваше, не обичам крясък; ако човек иска да те слуша, дори му шепни, а ако не — безсилен е всеки крясък. Не бях запомнил — през близо десетгодишната си служба при Джем — да се е отнесъл така с мене. Сега вика за най-малкото, дразнят го моите движения, отсъствието или присъствието ми, моите къси забележки за времето и храната.
„Защо не признае, че ме мрази?“ — запитах се днес. Защо! А защо аз не си призная, че го мразя, тоя пън, стоварен върху пътя ми, причина за всички мои нещастия? Съжалително презрение, съчувствена досада, духовно отчуждение — какви не сложни думи сме измислили за нещо толкова просто: ненавистта.
Да, признавам: без Джем бих бил другояче, другаде. Излишно е да изброявам кой и къде, неизброими възможности предлага всеки човешки живот, ако ти сам — сам! — не ги поднесеш жертва на някакъв въображаем бог. Наречи го изкуство, единомислие, любов — все едно! Обединяващото между божествата, на които служим, остава туй, че са въображаеми.
Аз съм на трийсет и две години. Все още не е късно може би.
27.XII.1488
От няколко дни при нас е някой Антоан деЖимел, младо момче, дребен благородник. „Дали не подсилват кралската стража?“ — мисля си. Впрочем въпросният Антоан се присъедини не към нея, а към братята — виждам го често с тях. Братята са твърде предупредителни с въпросния. Какво може да означава това?
Туй — кое какво означавало — се превръща за мен в нужда, каквато е маймунският шах за Джем. Всяка нищожна промяна в Бурганьоф храни моите разсъждения със седмици.
Ето, що за загадка: снощи, след църковна служба, всички, освен стражите, се събраха в църква, монаси и рицари. Брат Бланшфор мина след това покрай мен. като да бях на гроб камък. „Имат си кахъри“ — досещам се.
Всъщност защо съм така спокоен, че не ни предстои краят? Нали няма накъде да се измени битието ни — затворничеството е само стъпка преди смъртта. Коя от тия вечери ще бъде решено да ни убият? И трябва ли някакво всеобщо решениетакиваработи ги върши най-добре един човек. Ще ни убие навярно без угризения — страшно омръзнахме и на тъмничарите си.
Да си напиша завещанието тази вечер ли? Бих, разбира се. стига да знаех какво имам за завещание. Единственото, на което съм богат, са моите пропуснати възможности.
Чудесно!
Аз, Саади от Исфахан. завещавам (кому? — там е мъчнотията) възможността да съм станел първият поет на Изтока; или — корсар, който пет десетилетия е обикалял морята и накрая сее прибрал с два товара злато на Кипър, където има горещи гъркини и гъсто вино; или — алайбег на Пени Шехир. който е завършил живота си в битката за Виена например, а душата му ще отлети без спънки в рая; или (нека вземем най-простото!) устабакърджия от Едрине, дочакал смъртта си в своя град и дом, под плача на три съпруги, осем снажни синове и още толкова красиви като луната дъщери.
И така, завещавам на човечеството (нали, щото гражданин на света) своите безвъзвратно проиграни възможности. Амин!
29. XII. 1488
О, не! Жив съм. И тази нощ се прибави към неизчислимите празни нощи, през които нито съм гулял, нито съчинявал стихове, нито любил. Утрото проникна късно през цепнатината при мен, аз го чаках буден, не ми се мреше насън. Още едно празно утро.
8. II. 1489
Невероятно: ние сме във Вилфранш! Невероятна подигравка: след седем години затворничество напускаме Франция през пристанището, където я зърнахме за първи път — тогава бяхме убедени, че идем тук за късо, пълно с тържества и исторически важно посещение.
Не вярвам на себе си — не сме вече в Бурганьоф! Имало, значи, свят извън Бурганьоф, живот — извън маймунския шах, скръбната затвореност върху монашески лица, трицветната статуя на ненавиждащия ме Кръстител, обиденото безразличие на еснафите от градчето и всеки ден трикратният поздрав: „Бог е един и няма друг“…
Заминаването ни приличаше на бягство (впрочем аз го взех за такова и едва днес узнах, че било по ред и закон.) Но тъй като Кралският съвет издал разрешение за нашето отплуване преди месец, а седмица по-късното било последвано от забрана за същото отплуване, брат Бланшфор — суетността го принуди да ни се открие — подвел кралската стража чрез първото писмо, като направил необходимото, за да не стигне второто такова до началника на рицарите.
Ясно, някой следващ Антоан е напълнил хендека преди Бурганьоф: Бланшфор е свикал рицарите, за да им изчете кралското разрешение и се е отдал на трескава подготовка. Както научавам сега — сега е безопасно да се приказва, нали Вилфранш е корсарска крепост, а корсарите и папските са сякаш братя — в отвличането ни са взели участие редица небезизвестни лица, като започнеш с двама лионски банкери, преминеш през дук де Бурбон и свършиш с членовете на Съвета, към които Рим се е показал щедър до разорение. И все пак Шарл VIII седмица по-късно си е взел думите назад, но късно, късно!