Дали за Бланшфор пък не е рано да се радва? Защото е зима — морето бие бясно Кан фера, грохотът му отеква в отвесните скали над пристанището; небе, планинска мъгла, студена влага на пръски, вой — всичко се е сключило непрогледно над Вилфранш, сякаш Франция не ни отпуска да се изхлузим тихомълком из нейната гостоприемна прегръдка.
Настаниха ни в някаква богатска къща. Джем веднага откри камината, сви се зиморничаво пред нея. „Казах ли ти? — оплака се. — Знаех си аз. че ще ме повлекат зиме…“ Този път не крещеше, като че с излизането си в света отново почувствува колко съм му нужен. „Саади, кажи им да сварят грог! С повечко пипер и захар. Болят ме всички стави.“
И как да не го болят. Почти година и половина не беше се показвал от стаята си, нали крепостната стена го влудяваше със своите трийсет крачки насам и нататък. Беше лежал на душно, окъсан, спарен — сега пътувахме цяла седмица из фъртуната.
Гледах го, докато смучеше на дълги глътки греяно вино с пипер. Тил и плещи на възрастен, съсипан мъж. вкопчил се в чашата с онази безсмислена сила, която проявяват само старците и пеленачетата. Поех я, чашата, а Джем внезапно се вкопчи в ръката ми. „Саади, дали поне ще ми затоплят хубаво леглото? Виж, нареди ги!“
Отдавна не беше ме докосвал, избягвах това. Пушачите на хашиш са неприятно влажни, лепкави от студена пот. Изтеглих ръката си, едновременно отвратен и гузен — така бързаме да излезем из стаята на умиращ. Вложих повече старание по постелята на Джем, отколкото бе необходимо, защото дузината папски войници, които ни чакаха с каравелата на Ватикана във Вилфранш, шетаха припряно около скъпоценния си гост.
Скъпоценният им гост не пожела да се съблече за лягане — боял се бил, че чаршафите му са хлъзгави.
„А какви ще бъдат?“ — щях да му викна, но добре, че се сдържах, иначе бихме се запрепирали.
Най-сетне го натиках да спи, дано остана сам. След глада на съзнанието ми в Бурганьоф сега се чувствувах като след преяждане купища впечатления, предчувствие. Боже, нима не ще умра затворник, нима ще ми дадеш слука да избягам!
Промъквах се между раменете на стражата. Пропускаха ме — от Вилфранш не би изхвръкнало пиле. Озовах се на крайбрежната улица. Исках да слушам вълните, грохота им. който небето предаваше на скалите, скалите — на небето. Подир сънливата тишина на Бурганьоф бях пиян от този тътен: нещо шуми, нещо се блъска, живее! Ти отново се вливаш в живота, Саади!
Стъпките не чух — навярно са се губели всред зимната буря; стресна ме едва една ръка върху рамото ми.
— Саади! — каза непознат глас.
Какви ли не ще срещнеш в корсарското пристанище!
— Саади! — повтори оня. — Не ме ли познавате?
Свали шапка. В полусветлината от крайбрежните прозорци стоеше Рение. Трубадурът, който устрои нашето първо бягство. От Рошешинар, май че.
— Брате! — хвърлих се на гърдите му като вдовица. Види се, и моите чаркове вече не са в ред. Защото плачех.
— Саади, по дяволите! — Рение объркано триеше с шапката си сълзи и сополи от моето лице. — Добре ли сте със здравето, Саади?
Струва ми се, казах да. И бавно дойдох на себе си.
— Все пак Рим е по-добре от Бурганьоф, нали, приятелю?
— По-добре е, Рение.
Мълчахме дълго между тия къси думи, и двама засрамени от изблика си.
— Саади — каза внезапно Рение, сякаш набрал смелост, — преди месец ми попаднаха ваши стихове. На италиански Погледнах го като втрещен. Мои стихове ли?… Какви мои стихове?
— Не, не! Зная, че един превод е толкова далеко от първообраза, колкото папата от султан Баязид — продължи поривисто Рение (все едно, че аз бях нещо възразил). — И въпреки това, Саади, поразен съм. Вижте… онуй, което с все сили се стремя да постигна… което е образец за… за новите цели, поставени пред нашата поезия — всичко то у вас е доведено до майсторство, Саади. Не като новост, носеща още белезите на опита, неговите несъвършенства, а — обработено, огладено, прозрачно чисто… Завидях ви, Саади. Навярно не ви обиждам — вие познавате благородната завист на майстор към по майстора.
Не можех да продумам, бях покъртен. Моите стихове, майсторство, новост или улегнало развитие… Как отдавна тия представи бяха изчезнали в някой много дълбок, много тъмен завой на съзнанието ми! Нима аз някога бях творил, нима аз съм Саади, чиито песни се лееха по пристанища, пазари и войнишки станове? Аз ли?…