Вилфранш. Мокра улица — лижеха я езиците на безброй зимни вълни. Ниска мъгла и студ, в който мръзнеха няколко самотни светлини — светеше къщата, където кралски, папски и родоски се тълпяха около моя тлъст господар… А двама поети стояха нелепо сред тоя малък свят, който не искаше да ги знае и когото не искаха да знаят — стояха премръзнали и обсъждаха законите на стиха.
Да, невъзможно няма — всичко е възможно, а може би и разумно. Някакъв разумен промисъл пожела миналата нощ да срещна Рение.
— Саади — продължи той, — моля, разберете ме добре: махайте се оттук, Саади! Нека Джем султан струва не един — триста милиона дукати, но той не струва вашата жертва, Саади! Векове, след като името му бъде забравено, хората ще четат стиховете ви; не той — вие заслужавате служене. Джем султан трябва да мие нозете ви и ви поднася чаша вино! Той трябва да бъде щастлив, че знае писмо, за да записва стиховете, които изговаряте пиян, Саади!
— Аз от години не съм изговорил стих, Рение… — казах плахо.
— Ето, в това е грехът на света! — Рение сякаш произнасяше присъда. — Кой ще възмезди човечеството за туй, че поетът Саади (нещо много по-рядко на земята от всички султани, действителни или самозвани) е мълчал седем години? Саади, махайте се оттук! Вървете си у дома. там, където всяко дърво и камък ви внушават песен, където тая песен чакат хиляди уши! Заклевам ви, Саади!
— Мислил съм по това, Рение… Как да напусна Джем? Той е безпомощен, не знаете колко. Всеки ден — повече.
— Жертвувате нещо. което не ви принадлежи, Саади! Вие сте просто съсъд на божи дар; нямате право да умрете, докато не сте изчерпан до дъно. Песните ви са човешка собственост — раздайте ги на техните собственици, за да имате лека смърт. Саади! Иначе на умиране те ще ви мъчат, както би страдала умираща бременна жена.
— Вярвате ли, че у мен е останало нещо, Рение? Вече седем години аз боледувам, пресаден в чужда почва…
— О, Саади! — каза Рение крайно многозначително. Трябваше да се връщам, ще ме търсят. Сбогувах се с Рение, без дори да попитам какво го е довело във Вилфранш — бях още замаян. А Рение задържа ръката ми:
— Саади — каза, — вчера се помина Шарл Савойски. малкият Шарл, както го наричахте.
— Малкият! — извиках. — Защо? Кой? Та Шарл бе едничкият ни истински приятел тук, Рение…
— Казват, Шарл устроил отвличането на Джем из пътя ви към Вилфранш, всичко било готово. Осемдесет закълнати рицари трябвало да потеглят вчера заран от Шамбери към брега, смятали да нападнат охраната ви под Авиньон… А заранта Шарл не се събудил. Отровен, казват…
— Орденът или Кралството? — тресях Рение за плещите, сякаш е присъствувал при пазарлъка между духовния и телесния убиец на онова чудно, белолико момче с възторжени очи.
— Не е ли все едно, Саади — отговори трубадурът. — Който и да бъде, принадлежал е към могъщия заговор на мрака. Шарл… Осиротяха трубадурите на Франция, брате мой по песен, Саади!
— Не мога повече, не искам повече. Рение! — стенех в непрогледната виелица. — Прекалено много хора умряха вече за Джем. кой от кого по-достойни… Ако бихте ги познавали, както ги зная аз! И после зашепнах, сякаш предавам тайна, а мракът би имал уши, — преди години намирах жертвата им смислена: в името на едно дело падат стотици, защо ще пестим човешки съществувания, когато се касае да победи някакъв непознат до днес владетел — жрец на поетите и напредничавата мисъл? А днес… — Рение, вие не сте видели Джем днес, нали?
— Не — каза Рение.
— Сега ви завиждам пък аз. Отпътувайте още тая нощ, Рение. защото утре навярно ще натоварят Джем за Италия и ще го покажат на светло. Заминете си. без да го видите, приятелю! Така ще ви бъде по-леко, заради Шарл Савойски, заради всички нас, които вярвахме, че не страдаме, а служим.
— Да!…-каза само Рение. И след малко: — Толкова повече вие трябва да се махнете, Саади!
„Благодаря ти, Рение! — мислех, докато той се разтапяше в талазите мъгла. — Благодаря ти, че ми даваш право да се махна…“
28.III.1489
Тоя последен месец ме завъртяха такива събития, че не намерих миг свободен. Накратко: ние излязохме в света, ние сме в средището на всички световни дела. Живеем във Ватикана — сърцето на Запада, в покоите, предназначени за крале. Лош сън са провинциалните замъци на Дофине и Оверн; сън е килията ми, мъртвилото на Бурганьоф.
От месец насам присъствувам при сбъдването на някогашните Джемови мечти. Инокентий VIII се трепе върху подготовката на големия поход; негови вестители с писма, подписани от Джем, обикалят европейските дворове; Джем присъствува почти всеки ден на решаващи разговори с представителя на тоя крал или оня херцог; те му предлагат съдействие, обещават в замяна. Ние врим в големия котел на политиката.