Възможно ли е? Та нали бяхме дълбоко закопана собственост на Ордена „Свети Йоан“ или на френския крал — не разбрахме докрай чия точно. Днес аз се разсипвам да уреждам височайши срещи, да превеждам и преговарям — от името на господаря си, дори често без негово знание. Какъв вихър ни понесе и докога ще ни носи?
През първите дни усещах безкрайна изнемога. Отвикнал . бях от гласове, шум, напрежение. Целият Рим (всъщност още не съм го разгледал, така денонощен е трудът ми), целият Ватикан с неговите мрамори, гоблени, позлата и статуи се сливаха пред очите ми в светло до болка, крещящо петно. После всичко отиде на мястото си и аз намерих своето място всред него — аз, Саади, едничкият велможа на Джем султан, почетен гостенин във Ватикана.
Ако искам да предам що-годе свързано разказа за нашето посрещане и настаняване в Рим, следва да започна от Ч и вита Векиа, където триремата ни хвърли котва. Това стана на 13 март, след седмици морска буря. Братята бяха прибързали с отплуването ни от франция, защото-узнах по-късно — щом кралят научил, че Бурганьоф е опразнен, изпратил по следите ни двехилядна войска. Тя навярно е плеснала ръце и застинала с глупав поглед, когато е нахълтала във Вилфранш — ние вече сме били по море. А морето ни го върна: бурята ни подмяташе насам и нататък, отдели нашата трирема от съпровождащите кораби и ние доплувахме до Чивита Векиа сами, като разкаяни корсари, дошли да търсят завет.
От Чивита Векиа корабът ни отведе до Остиа и навлезе по Тибър. Така ние стъпихме върху италианска земя чак пред прага на Рим — при Порта Портезе. Бях тъй замаян от многоцветния и многошумен плисък наоколо ни, че не намирам думи за нашето посрещане. Помня само, срещу нас тръгна празнична тълпа. Множество тържествени конници в пищни облекла. После научих: били кардиналска и папска гвардия, водели ги сенатори, чужди хералди, церемониалмайсторите на Ватикана — куп титли с непознато значение. Цял бях зрение и слух — едва сега чувствувах, че се сблъсквам със Запада. Всичко дотук бяха провинциални замъци, дребни благородници, селската сиромашия на Южна Франция. Лесно ми беше да я съдя от висотата на Константинопол, Никея. Бруса. измир. Тук, в Италия, е другояче: това е връх на западното строителство, а аз още нямам мярка за него.
Докато бях стоял, объркан пред толкова неочаквано великолепие, дълбоко убеден, че след малко ще се събудя от съня си, в тълпата посрещачи настана смут. Някой пеши се блъскаше между конниците, те го възпираха доста грубо — италианският изобщо ми звучи като непрекъсната караница.
Тогава един велможа — лъскав до възможния предел (сетне ми казаха, че бил франческо Цибо, незаконен син на Инокентий VIII), се намеси и даде някому път. Каква изненада: наши! Всред римската аристокрация стояха, смутени и обидени, без тържествени доспехи, десет души правоверни.
— Не, няма да говорите с Джем султан! — предаде им заповедта на Цибо тълмачът.
А ония сякаш не чуха. Те гледаха Джем — очите им го пиеха удивени, заслепени; виждаха у него сина на великия Завоевател, цял в бяло и злато — те не познаваха Джем от преди седем години и новият му образ не ги угнетяваше.
Чак сега се сетих за него. Дори тази картина на унижението на десетина наши всред римския разкош — не промени образа на Джем. Тъпо-уморено съзерцаваше той едноверците си, като че тяхната възторжена мъка не го засягаше. И все така, докато единият непознат мохамеданин приближи, простирайки се три пъти по очи и целувайки римския калдъръм, стигна коня на господаря ни, притисна лице о дясното конско копито, а после — и о ботуша на Джем. Не бяха съвсем наши тия обичаи — чии?
— Стани! — изхъхри Джем. Това бе едничката дума, която отправи към пратеника на Каитбай султан.
После пратеникът увисна на моето рамо. Разбит от обида и тревога, той ми изливаше своите тримесечни мъки — напразните си постъпки пред Светия престол да получи Джем срещу богатство, което би разорило Халифата, но може би щеше да го опази от турската заплаха. Три месеца бе прекарал в Рим този нещастник и три месеца разни кардинали и са го залъгвали с полуобещания и държавнически премъдрости. Сега беше в края на силите си. „Трябва да получа Джем султан! — говореше ми трескаво из целия ни път до Ватикана (затова и не забелязах кога сме го изминали, всичко се въртеше пред очите ми). — Баязидовите кораби са в Средиземно море, застрашен е Родос, италианският бряг. Папата навярно прехвърля Джем тук, за да запази чрез него Италия, само Италия — Баязид ще внимава с италианците, щом знае, че брат му е в Рим. А ние? А Корвин? Как Западът не разбира, че не става дума да бъде ограден от завоевание един или друг къс земя! Необходимо е настъпление срещу османците, война на смърт! Един поход на Джем би разложил Мехмедовата империя изотвътре — иначе всичко е загубено!“