Гъстата тълпа стърчеше покрай пътя ни, цял Рим се натискаше да види легендата Джем. Тая легенда климаше върху седлото с безразличие, което ме вбеси — нима Джем вече е неспособен и на най-малкото усилие над себе си! Сега. когато сме в средището на събития, от които зависи тъй много, когато наш дълг е да призовем воля, мисъл, сили. дано излезем от задънената улица, гдето се бъхтим седем години!
„Джем! — иде ми да го сдрусам, за да изхвърля хашиша из кръвта му. за да го избия от неговата унесеност. — Джем! Дойде нашият ден, за него изтърпяхме толкова, в него бе цялата ни надежда! Ето го, Джем!“ С равен успех бих говорил на труп, знам го вече.
Така, седмици след пристигането ни. след като ни нагодиха в най-разкошните покои на папския град, след като приема посланици и вестители, Джем не променя с нищо своето поведение от Бурганьоф. Той лежи заран до много късно и с неприлични прозвища гони всекиго, който се опита да го облече за пред хора (сега го обслужвам не само аз — войска от слуги се върти край Джем). — Най-сетне, с похвати като спрямо безумец., детински уловки, заглавикване, прозрачна лъжа — някак го натъкмявам. Тогава вече Джем млъква досущ, тогава започва моето ежедневно изтезание.
Иде някой си — венециански пратеник, да речем. Той за нещо известява господаря ми, иска неговото съгласие или поръка. Добре, и аз зная, че всичко туй е представление, не по-истинно от ония, на които съм присъствувал по площадите на Измир или Ница; и аз зная, че ни правят на глупци и че събитията ще се решават съвсем без Джемовото съгласие, че светът следва своя ход, свои закони. Добре! Но играта си има правила. Още преди години ние се изтикахме в тая игра и трябва да я играем, иначе нека се отровим непосредствено. Що за поведение ми поднася Джем тъкмо сега!
Вече разбирам — той твърдо заявява с крясъците или с мълчанието си, с унесената си леност или буйство, че е излязъл от играта и ние всички можем да се разчекнем от напъни, той, Джем, вече не ще участвува!
Ами че да! — та той ми го съобщи още на път към Бурганьоф: „Каквото стане оттук натам, ще бъде вече Спомен!“ Но първоначалният тласък от Джемовите постъпки през целите тия години се е предавал от колелце на колелце, докато задвижи нещо си там много тежко, сложно и едва днес ние присъствуваме насетнините от оня забравен, първоначален тласък. Каква история! Късмет ли бе да остана с акъла си. за да сърбам кашата, надробена от моя обожаем Джем! Защото аз наистина стоя като завеса между целия световен кипежи Джемовото безумие (защо го наричам тъй, може би има смисъл, дори дълбок — отказът на Джем от играта?). Завеса, която още за кратко ще издържи дивия напор отсам и оттатък. А как напират от всички страни!
Разни папски сановници всеки час искат да узнаят дали Джем султан би подписал някакво писмо до Каитбай или до някакъв подкупен еничарски началник в Бруса; венецианският посланик с най-тънки намеци желае да предаде на Джем султан, че предателството на Неапол ще бъде съдбоносно за предстоящия поход; френският херал д се явява пред Джем султан, за да изрази дълбоко съжаление, гдето сме напуснали Франция без лична среща с краля (малко му бяха седем години на тоя крал да се накани!). Хора, хора и думи! А аз, Саади, призван — както наскоро ми обясни Рение — да разнеса божи дар всред своя народ, се въртя, сякаш развинтен царедворец, между всичките тия господа, предавам им уж мнението на господаря си, уверявам ги, че писмата ще бъдат подписани ей сега, любезнича и мра от досада.
Аман! Вечер, когато казаните припрени държавници се приберат из палатите си и — със съзнанието, че днес са свършили решаваща за световната съдба работа — се отдадат на пирове, разсипия и блудство, аз сядам в стаята си. През една врата — лак и позлата — спи Джем, заспал е още по светло. Чувам го да хърка — това е от хашиша, а може и от тлъстините. Най-сетне завесата е спокойно спусната — до утре заран, утре започва ново действие от комедията, наречена „случаят Джем“.
През първото такова междудействие, моята първа вечер във Ватикана мислех, че ще ревна; не е по силите ми всичко туй. На втората се смеех. Точно така: облегнах гръб о вратата и се смях като шантав. „Колко си прав, Джем! — говорех си аз. — Сам не подозираш, че вършиш едничкото, което заслужава светът: да му плюеш!“ А тази вечер тя е петнайсетата — не ме избива на плач. нито на смях. Изглежда, свикнах.