20. IV. 1489
Едва вчера видяхме папата. За нас животът дотолкова се е превърнал в непрекъснати тържества, дотолкова или някого приемаме, или някого посещаваме, че не бих се зачудил, ако някоя заран ми съобщят: „Саади, днес ще бъдете представен на господа бога!“
Вървя след Джем из ватиканските ходници струва ми се тъкмо ту к трябваше да живее Минотавър вървя и си мисля разни мои работи. Вече съм убеден, че умът ми не ще побере сложността на тия отношения, съотношения, ходове и противоходове, които земните господари плетат около онова, дето някога беше Джем. Същото туй онова, пак в бяло и златно, пристъпва пред мен с пиянско достойнство — само пияница се държи така, смешно и величествено. Отиваме при папата.
Разбира се — великолепие (приемам го вече с такава пресита, сякаш е хляб и сол. В края на краищата, ние пък сме виждали Константинопол). Разбира се. светият отец прилича и на Д’Обюсон, и на Бланшфор, и на цялата пасмина калугери с любовница, деиа и внуци. Инокентий VIII ни поднася любезно съчувствие, което би разплакало и камъните, ако не го познавахме тъй добре — още от Родос.
Този път не ще стоя като завеса между Джемовата лудост и обществото — тук Джем трябва да говори. Нека чуем.
Инокентий му излага своя пълен план за похода. На път било — каза — уреждането на всички раздори между християнските владетели; това се оказва — според думите му — едва ли не детска забава. Идната пролет в Рим щял да се свика нарочен конгрес, на който всички европейски сили ще заявят колко войска и средства биха посветили на това велико дело. И веднага след конгреса поход. Нито един от досегашните кръстоносни походи не ще се сравни с него; суперпоход! Слушах обясненията на Инокентий VIII, мъж както съм чувал — опитен и мъдър. Ами че защо имам Джем за безумец? Та папското бълнуване не отстъпва на Джемовото! Договори, конгрес, суперпоход. Само от малкото мое заливче към морето на политиката (от стаичката ми във Ватикана) и само за месец време аз узнах предостатъчно по въпросното единомислие на християнска Европа. Около мен, Саади, слуга на един жив труп, гъмжи от доносчици и тайни вестители на десет държави: мен ми предложиха през един месец осем пъти подкуп, за да издам, донеса, внуша, повлияя; мен ме тършуват неизвестно кога, уж не напускам Джемовите покои — поне десет различни чифта ръце, отгатвам го по различния вид безпорядък, който оставят след себе си. Настръхнало и коварно, безочливо-измамно единомислие на християнска Европа!
— Какво ще каже господарят ви за това? — Инокентий VIII се обърна към мен. отчаян от безизразното Джемово лице.
Попитах Джем. Очаквах отговора: „Хм.“ Но (о. как да взема назад думите, с които бях описал Джем като жив труп и тлъсто животно!) той така се вторачи в светия отец, че дори привдигна и втория си клепач. И много отчетливо произнесе нещо, което преведох — преведох го с наслада, може би и мен вече тресе Джемовата лудост:
— Аз не ще участвувам в кръстоносен поход, Ваше светейшество!
— Какво! — Ако самообладанието е качество на калугерите, техният първи началник би трябвало да го притежава в замайваща степен, а Инокентий VIII ми заприлича на прясно разорен банкер. — Какво! — повтори той отпаднало. И след доста се обърна пак към мен:
— Вероятно господарят ви не е добре.
— Добре е — отговорих. — Съвсем е с ума си.
— Но… защо? Как? — въртеше се все в същия кръг на недоумение светият старец.
Преведох.
— Защото не ща да се бия на страната на неверници против правоверни! — (Кратко и ясно.)
— А кому се предадохте преди осем години? Какво търсехте при нас? Защо ни предложихте съюз и подкрепа, взаимна изгода? — Инокентий не се помнеше и тия негови викове навярно ще го преследват през смъртния му час, ще му напомнят как една човешка дрипа е довела папата, господаря на християнската съвест като цяло, до най-обикновено, просташко, бих казал, изстъпление.
— Вие давате ли си сметка що говорите? — продължи все по-високо светейшеството. — Вие смятате какво, че ще разигравате крале, князе, кардинали! Та аз посветих на тоя поход години труд и унижения, та той ще бъде венец на властта ми! Вие ли ще го опропастите! — Добре, че стисна челюсти; усещах, би се изплискал в улични ругатни.
А аз пак преведох. Облегнат дълбоко назад, Джем гледаше не с безразличие, не! — това вече бе злорадство, първото чувство, което откривам от две години насам у Джем.
— Ругайте си. Ваше светейшество! Моля! Не се стеснявайте! И все пак не ще намерите достатъчно обидна обида за човек, който се е предал на своя враг. Не я намирате, нали? Няма я. Не е измислена още.