Е, да. Бяха решили, че ние сме ония, боядисаните римски гладници, които биеш с камъни срещу пара на ден. Не, уважаеми! Не бихме стигнали досред Европа, ако освен сила нямахме и ум, ако не бяхме воювали срещу много късоглед враг. Какво си мислехте вие, че някакъв единствен човек (дори Джем да би останал това под вашите нарочни грижи да го превърнете в добитък) ще сплашва цял век нашата сила, така ли? Туй, че Баязид, ограниченият, плашлив, дребничко подъл Баязид предполагаше у вас здрав разум, само на това дължите едно десетилетие мир. Както всеки дребничък подлец, Баязид работи на сигурно; тая сигурност той доби тъкмо след конгреса — там пролича и единомислието, и единодействието ви. Вашият светейши конгрес развърза Баязидовите ръце.
От няколко седмици голяма османска флота надува платна из Адриатика; Венеция трепери от ужас, застрашен е Дубровник. Лично Баязид е потеглил с войските си към Маджарско, навлиза в Хърватско. Това са вече владения на Хабсбургите. Ножът опира до кокала, любезни наши хазаи — нека ви видим! Нали пазарлъкът около Джем и Баязидовото злато бе за вас по-важен от робията на половин Европа (защото вие си богатеете върху другата половина) — оправяйте се сега! Разберете върху свой гръб страданията на гърци, българи, сърби, бошнаци, маджари — нали смятахте, че тежат по-малко от четирийсет и петхиляди дуката годишно?
— Джем! — не помня откога не съм се обръщал към него. — Джем, нашите са в поход!
Трябва му време, за да изплува и ме пресрещне всред мъглите на хашиша. Джем вдига към мен лице с мъчителна досада: какво искам от него, защо?
— Джем! — прегръщам едни меки рамене, стопен от жалост (защото си спомням раменете на Джем, тогава той много ми приличаше на ловец на бисери, плещест и строен, натегнат като лък). — Чуй ме, Джем! Нашите побеждават! Брат ти мъсти за тебе, Джем!
Плача, от години не съм плакал и сълзите ми парят. Джем не помръдва под ръцете ми. Като че плача върху гроб.
В стаята ми е много тихо, Джем не опита да ме спре, не задава въпроси. Когато влизам, за да внеса вечерята му, заварвам го все така, в креслото. Едно самотно око е вперено в прозореца, към неизразимо нежната, зеленикава римска привечер.
10.III.1492
Снощи Антоан ме разсмя. Той дойде с вестта, че от Ватикана бил изпратен човек до Баязид: веднага да спрял похода срещу Маджарско и шетнята си из Адриатика, иначе Инокентий ще пусне Джем! Не е ли смешно наистина?
21.III.1492
Втори пратеник на Вати кана до Баязид със същата заплаха. Първият пропаднал безследно. Турските войски пожарят Хърватско на два дни път от Венеция. Ха, Венеция! Нали тя играеше най-тънката игра в случая Джем, нали тъкмо Венеция десет години предателствува пред Баязид. уверявайки го, че походът на Джемсултан е гола измислица, че франция или Папството — все едно — се домогват към собственост над Джем, за да получават издръжката му и толкоз. Тъкмо Венеция най-сетне убеди Баязид, че може да бъде сигурен в насиленото бездействие на брат си — тая сигурност сега доведе Баязид на два дни път от Венеция. Ще спре ли той дотук?
25.III.1492
Аферим или, както тук се казва, браво! — на Баязид. Днес научаваме (за двамата пратеника на Инокентий не се споменава), че в израз на дълбокото си разположение към светия отец той му изпраща безценни дарове: копието, с което е бил пронизан Христос на кръста, и завивката, под която е родила Мария.
Ужасна суматоха в Рим. Според извършената проверка въпросното копие се съхранявало в катедралата на Нюрнберг вече два века. Кое от двете е истинското? Как да приеме папата възможна подправка?
28.III.1492
Днес сме известени, че въпросното копие се пазело и в Париж. Вече три, това е щастливо число. Щастливо за Баязид. Папата е длъжен да се трогне от приятелската му любезност и малко мъчно ще проводи трети пратеник до султана, за да го заплаши. Ето един случай, в който числото три не би донесло щастие на Инокентий.
31.III.1492
Отзарана из Ватикана излезе много тържествено шествие. Турският кораб е навлязъл по Тибър, носейки скъпоценното копие, върху което, казват, още личала кръвта Христова. Начело на шествието пристъпва Инокентий VIII лично. Неговите ръце ще поемат християнската светиня, докато Инокентий ще знае, че не това е копието, което…
Днес Антоан ме избягва, муси се. Това ме ласкае Антоан прехвърля и върху мен възмущението на цялото християнство; нали Баязид си прави сеир с цялото християнство, а то е заставено пък да се прави, че не разбира. Поласкан съм, дето днес в мое лице Ватиканът ненавижда султан Баязид.