Отзарана дойде за сбогом Антоан — не ще ми липсва твърде, един доносчик по-малко около нас.
— До скоро виждане, Саади! — каза ми.
— Защо до скоро?
— Най-много след три дни Антоан де Жимел ще бъде началник стража при Джем султан, обзалагам се! Щом крал Шарл завземе Рим.
— Дано ни заварите живи, Антоан!
— Бъдете уверени, Саади? Вчера моят крал е отправил послание до папата: Рим ще бъде пощаден, Александър VI ще запази папския престол въпреки всичките си гнусни престъпления, ако доброволно предаде Джем султан на френската корона.
— Значи Джем все още е коз в голямата игра, тъй ли, Антоан?
— Винаги сте ме разсмивали, когато се съмнявахте в това, Саади. Тепърва, казах ви, Джем султан ще играе роля. Моят крал е решил — в съюз с Родос и Каитбай — да осъществи похода, провален от Александър VI. Това е тайна наистина, но вие няма къде да я занесете. От тази нощ ще ви забранят да говорите дори насън, Саади.
Така се разделих с Антоан. Разделихме се с пъстрата си стража — сега ни пазят само папски наемници. За първи път от тринайсет години не виждам раса на иоанити. Натириха и тях, слава богу! Обърната е още една страница от безконечната история на Джем султан. Никаква сянка от общо притежание над Джем; тая нощ ще принадлежим изключително на Александър VI. Тая нощ, твърдя, защото превратностите в живота ни вече станаха мое ежедневие. Вярвам, че от утре заран ще ни притежава неограничено крал Шарл VIII.
Заповядаха ми да прибера вещите на Джем ще ни местят отново в Сант Анджело. Няма много за прибиране. От месеци Джем не е сменил дрехи, седи, лежи и се разстъпва из стаята в своя стар виненочервен халат.
Върху предниците му са изрисувани спомени от множество неумерени обеди и вечери, лактите му са протрити от абаносовото кресло. Три дуката на ден — това отпуска светият отец на храненика си, а получава срещу него по двеста дневно. С тия три дуката ние храним стража (без да сме я искали), себе си; с тях се топлим, пием. А навярно ни крадат и от тия три дуката, та Джем вече години се тътри все в същия виненочервен халат.
Прибирам в два сандъка книгите си, носилките на Джем. Другото оставям — по дяволите одеждата в бяло и златно, аршините коприна за празнични чалми! Дано среднощен бой подпали и тях, и папския дворец — дано се запали светът тая нощ, боже!
Дневника ще нося със себе си. Зная, че е опасно, но нощес ще се опитам. През хвърлея място между един и друг наш затвор, през неколкочасовото междуцарствие пред валяка на войната. Аз снемам последното смокиново листо-дълга към страдащия — от моята животинска голота, за да си тръгна сам и свободен под звездите.
Не ще вляза при Джем, преди да е дошла стражата чакам я всеки миг, тя ще ни отведе до Сант Анджело. Не искам да видя още веднъж подпухналото, сиво-жълто лице с един полуспуснат клепач, меките рамене, безпомощно огънатия гръб, ръцете, непомръднали вече часове. Боя се от съжалението — то неведнъж ми попречи да прекрача.
Седя като осъден. Аз, Саади, опознах живота, както следва; не се самозалъгвам — каквото и да стане след тая нощ, аз съм загубен. Или ще ме убият мри опита за бягство, или във всички мои сънища, при всяка песен. чаша. смях, успех ще ме преследва едно сиво-жълто лице — ще ме преследва съвършената самота на Джем.
Не, не ще пререша, моето решение зрея твърде дълго: тази нощ аз ще те напусна, Джем. Не моля за прошка, както ти не ме помоли да простя, дето ти отдадох своите най-добри години. Каквото сме пожертвували един на друг. то е било по добра воля. Сега аз ще си вървя, Джем. Ако още разбираше, би разбрал: човек може да даде на човека много, страшно много, неимоверно и непосилно много. Но не съвсем всичко. Такова няма, Джем. Сбогом.
24.XII.1494
Леко, леко ме люлее — каква наслада, боже мой! Сякаш майка ми — всемирът — ме люлее в голямата люлка на морето. Майка ми иска аз да сия, нека си почина след тринайсет години изтезание.
Чак сега усещам дълбочината на умората си; тя е проникнала до последната клетка на тялото ми, кара ме денонощия да лежа върху наровете в трюма, приспиван от морето. Сякаш нямам трийсет и седем, ами седемдесет и три години. Започвам да разбирам защо човек се оставя без отчаяние на смъртта, стига да е живял достатъчно дълго — от умора. Починал — колко права е тази дума!
Вече дни наред събирам сили да опиша своето бягство — изнурителен е дори споменът за него. Накратко: отскубнах се, преди да дойдем до Сант Анджело. в градините на Ватикана. Два дни се крих там. Не беше трудно, защото Рим бе в страшна суматоха. Знаеше се, че Шарл VIII е потеглил из Флоренция, придружен от тълпи, които бе нажежил до червено Савонарол свирепият враг на Борджиите. Цялото възмущение на народа, търпял твърде дълго папски и кардиналски безобразия, придружаваше Шарл VIII из пътя му към Рим. Но в същото време дукът на Калабрия, брат на феран Неаполски, придвижи към Рим голяма войска, за да опази Вечния град от чуждо нашествие. Това даде смелост на Александър VI и той отхвърли предложенията на французите.