Тия новини ловях из римските улици (измъквах се вечер, преоблечен като франк, средна ръка гражданин); слушах ги по кръчмите, където римляни обсъждаха положението, изпиваха по две-три кани евтино вино и поемаха из ношта да се възползват от нея, от междуцарствието и страха на папските войски. Град без закон — това бе Рим през ноември 1494.
Както убиецът винаги се връща на местопрестъплението, така и аз не можех да напусна Рим, преди той да се е утаил. Нощувах из непознати коптори, заговарях случайни минувачи — участвувах във водовъртежа, който влечеше Вечния град.
През ония дни научих, че Калабрийският дук (неговите войскари бяха най-опасните разбойници в града) обещал да пази Рим от французите, ако срещу това получел Джем султан. Разбира се, Борджиа отказал. И дукът току изтегли войските си, които на заминаване оплячкосаха Рим така, както навярно не е бил обиран от варварите преди хиляди години. Едва ли туй разстрои особено папата. Рим си е Рим, а Джем султан въпреки всичко остана у Борджиа.
Потекоха нови дни на безвластие. Всеки от тях водеше нови френски пратеници в града. Шарл предпочиташе да не насилва светия отец, убеден, че победите му са вече достатъчно, че привържениците му в Рим са твърде силни, за да влезе в града като освободител. А Александър VI отлагаше — съвсем не му се иска на папата да отстъпи Джем, това е.
Тъкмо по него време аз напуснах Рим. Колкото и да любопитствувах как ще завърши цялата история, боях се, че Шарл ще наложи строг ред в града и така ще осуети бягството ми. Една привечер през средата на декември се прилепих към дружина пияни обирници; свърших заедно с тях всичко, което трябваше да свърша, за да им приличам напълно; после се счепкахме със стражата при Порта Портезе и излязохме да делим придобивките си извън града. Използвах, че бяха твърде погълнати, отстъпих заднишком в мрака, притулих се зад някакви храсти и духнах — това беше бягството ми, обмисляно дълги години. Винаги когато много обмисляш нещо, то става точно както не ти е минавало и през ум.
Вървях все покрай Тибъра, гонех морето. А там вече от пристанище на пристанище. Докато намеря кораб, достатъчно надежден (сиреч достатъчно разбойнически), минаха още две седмици. Най-сетне онзи ден го намерих: кораб без знаци, който взимаше сладка вода някъде преди Неапол.
Господарите му са левантинци — все едно че нищо не казвам. Уж пренасяли кедър, такъв малък кораб не може да носи кедров товар. Уж го били стоварили в Неапол — сега на Неапол, изправен пред френско завладяване, му е тъкмо до търговия. Уж потегляли за Бейрут — това не опровергавам, защото само един бог знае къде ще се насочи корабът, на който ме взеха срещу всичкото злато, носено от мен: петнайсет дуката. Толкова имах подръка на тръгване — платата ми за петнайсетгодишна служба при Джем султан, по дукат на година.
Изтърсих ги веднага на главатаря, като му предложих да ме пребърка дали нямам още — не желая някой от убийците на кораба да подозира, че би намерил по мен дори аспра; ще ме убие за една аспра. В замяна получих наши дрехи — носени навярно поне от двамина, вече покойници, както и обещание за храна през пътуването ни.
Ето ме и левантинец. Отново нося чалма, доста мръсна наистина. Смених тесните си гащи на франк с чешири, стегнати над прасеца. Оттам надолу съм бос, нали отиваме на топло. Оттам нагоре имам елек, който преди години е бил син. Не съм предрешен като европеец — това е вече почти у дома.
Преди две вечери, докато моряците лапаха булгурмного честно на мен насипаха двойно, — аз откачих саза, увисен над наровете. Изпитвах трепет, какъвто не помня дори при своята първа песен пред слушатели; тринайсет години не съм пял пред хора. Държах саза — прост, неогладен и съвсем неукрасен; галех струните му леко, за да не издадат глас — боях се да не би да е нестроен. Виках думите из паметта си, а те сякаш се разбягаха и в гърлото ми се набра буца болка. „Думи мои! — молех им се. — Моя песен, мисли, радост и тъга! Върнете се, за да се върна с вас при хората!“
Ония лапаха булгура, фитилчето в паница зехтин пускаше повече пушек, отколкото светлина. Навярно съм изглеждал много смешен за яките, полуголи, мръсни гърбове, като че изключен от кръга мъже, които работят, плюскат и нанякъде бързат. Отново изключен. Дори само затуй, че мене вече ми се гади от булгур.