Галех саза — не, сазът не ще ми откаже, аз излежах своето наказание, загдето сам изоставих хората, и богът отмъстител трябва да бъде сит на страданията ми! Ние сме разплатени, обиденото човечество и аз, който го обидих, лишавайки го от един поет. „В името на аллаха…“ — прошепнах заклинателно, така започва работа всеки правоверен.
Сазът запя под пръстите, които сякаш не бяха мои, не с гласа отпреди години, чуждо пееше той, неотмерено, прекалено високо и твърдо за думи като тия:
„Срещнах някога благочестив мъж, луд от любов по една особа. Той нямаше сили да търпи, нямаше и смелост да се обясни с предмета на своята любов. Както и да го укорявах, не се отричаше от безумната си страст — тя го владееше цял — и ми отговори:
Дори да ме прониже с остър меч,
аз пак не ще изпусна нейните поли.
Убежище аз нямам и ако ме прогони,
ще търся пак приют при нейното презрение…“
Много бавно достигна гласът ми до моряците. Може би защото беше твърде несигурен, непробивен. Цялата ми плахост се издигна до гореща молба; аз не пеех, а стенех: „Нима не ще ме чуете! Хора, братя! Пуснете ме при себе си! Искам да се върна!“
Един по един те вдигнаха погледи от булгура. Един по един пуснаха лъжиците и аз улових тия звуци: трак, трак, трак — в пълната, бездиханна тишина. Моряците ме гледаха строго; както всички разбойници, те се бояха от нещо подправено, а има ли по-осъдителна подправка от един неистински поет.
— Ти какво? — глухо рече главатарят им. — Шаир ли си?
— Бях.
— За шаира няма бях уви съмненията му моето чистосърдечие. — Щом си бил, ти си. А защо не ни каза?
— Важно ли е?
Главатарят се бръкна, отброи десет жълтици.
— Пет струва пътят ти, не повече. Да беше казал, че си шаирин.
— Не ща туй злато, проклето е.
— Проклето злато няма.
— С него Баязид хан заплаща мъките на брат си Джем.
Доверието на дузина разбойници беше ми върнало доверието във всички хора; така просто изказах аз своята страшна тайна, без боязън от предателство.
— Джем ли? — сбърчи чело главатарят. — Минала работа, лански сняг. Малцина по нася помнят още. Дръж си парите!
II като забеляза, че аз ще се противя пак. нареди ми.
— Вземи ги срещу песента за Лайла и Маджнун! Най я обичам.
Така аз пях за Лайла и Маджнун. Някои стихове прескачах, защото ги бях загубил из дългия си път от Карамания до Бурганьоф. „А, ти забрави за оная сърна, дето…!“ — напомняше ми корсарят, нали си беше платил. Другите слушаха; колкото-толкоз. Налягали по наровете, кой на гръб. кой на кълка, моряците гледаха през мен с тържествени лица. Смълчаваше ги изкуството, пречистваше ги разказът за великата любов.
Оттогава към булгура ми дават и сушена риба; не ми позволяват да търкалям бъчва, когато слизаме за сладка вода. Пея всяка вечер, но зная, че и да откажа понякога, не ще ме увещават — разбират какво е вдъхновение. Сазът е отново послушен под пръстите ми, вече го карам да шепти на тъжните места и да замества моя глас, когато се уморя. Отново съм господар на саза и думите — не смеех да се надявам.
Млъкна ли и всички заспят, все едно че съм ги опушил с хашиш, аз излизам вън. Нощите са хладни, небето — непрогледно. Будни сме само трима: морето, кормчията и аз. Двамата си гледат работата, а аз се взирам в мрака. Струва ми се, налучквам оная част небе. където ще изплува слънцето. Изток… Дома… Напоследък тъй свикнах с чудеса, че вече мога да повярвам и в това: ще се прибера у дома!
Още не зная какво ще нея по площади и пристанища — дали ще ми стигнат песните за Лайла и Маджнун, оспорваните газели на Хафиз, Шахнамето-така безкрайно богато, че може да запълни работните дни на един певец до края на живота му: моите собствени, родени някога в Карамания стихове… Искам — не зная дали ще намеря думи и сила — да създам нова песен.
Една песен за родината и за изгнанието, нея искам да напиша — аз, който считах, че нямам родина и мой дом е светът; който мислех, че изгнанието е просто пътуване, промяна в пространството. С цената на тринайсет години аз заплатих едно познание; него искам да оставя на хората. Искам да им разкажа — да ги предупредя.
„Не само голям е светът — ще пея аз, — светът е и враждебен. Скрийте се от него в една родина, в един град, в един дом; оградете си един малък къс от големия свят, за да го усвоите и сгреете; намерете си един еснаф, един спахийски алаи, едно дело; родете свои деца. Задръжте се за нещо всред безбрежния поток на времето, всред безбрежието на всемира. Изберете една истина за своя.“