Той просто си стоеше, с опряна о гърдите брада. Сякаш не забелязваше никого и нищо. Вълнената завивка бе се свлякла върху едното му рамо и краят й киснеше в локвите. Позволих си да я привдигна, окътах хубаво Джем — въпреки своята досада чувствувах нещо като отговорност за здравето му. Усетил моите пръсти, турчинът вдигна глава. Окото ме гледаше с недоумение. Или въпрос: „А?“ — питаше само туй уморено, мътно око.
— Заминаваме в поход, Ваше височество, в поход, на война! Ще поведете войските ни, заедно с краля на Франция!
Говорех ненужно високо, а навярно и с движения — така се говори на глух. Джем разтърси глава; искаше да каже, че не ме разбира или че му е все едно. И пак я наведе, дишайки тежко.
В туй време фанфарите гръмнаха. На всеки се ветрееше знаме с герб — френското благородничество поздравяваше краля си. Между тръбачите, разставени по подвижния мост, се зададе Шарл VIII. През онова време господарят ни беше още много млад, двайсетинагодишен, а войнишкият живот в Италия донякъде бе оживил неговото малко болнаво, възбледо лице. Достолепно, но без да крие любопитството си, крал Шарл се насочи към нас.
— Да живее кралят! — ревнаха рицарите.
Шарл поздрави, а китката алени пера върху шлема му се поклащаше насам и нататък, като пламъче в сивия февруари. Кардиналите, френски привърженици, го следваха със свитите си — нали Шарл се броеше за освободител на Рим.
Малко озадачен от странния вид на своя съюзник, кралят сякаш потърси с очи съвет. Кардинал Сен Дени (той отговаряше за Джем) нещо прошепна на негово величество и Шарл скочи от коня. Извикаха тълмач.
— Щастлив съм да ви приема в светия град, брате мой! — преведе оня. — Нека бог ни подкрепи в нашето велико дело! Днес победната френска войска, под мое и ваше водителство, потегля към Неапол!
Като подплашено животно, което са извлекли из хралупата му, Джем гледаше краля изпод вежди. Видях, че иска да отстъпи, но се отказа от туй усилие и туловището му се залюля нацяло. Рекох си, че ще залитне, и побързах да го подхвана. Джем нещо мърмореше. Но тълмачът разбра:
— Негово височество казва, че е пленник, само пленник. Водете го, където пожелаете, казва, не може да ви попречи.
Преводачът явно сглупи: видяхме как кралят почервенЯва. От обида, така ли се говори с крал, че и победител! Шарл VIII се завъртя на пета и раздаде разни заповеди. Джем султан продължаваше да стои зад гърба му. Наметката пак се беше изхлузила от неговите рамене.
Според мен най-умното беше да го натоварим в карета. Но кралят държеше Джем наистина да води похода. Тъй дълго Италия, светът бяха слушали за кръстоносния поход, та Шарл искаше да покаже началото му. С пълно съзнание, че ще си останем при началото — дано и това впрочем, защото вече усилено се мълвеше за съюз между европейските сили, подкладен от Александър Борджиа, срещу кралството. С една дума, трябваше да завладеем Неапол много бързо и се приберем, за да пазим франция.
Така Джем яхна вдясно от Шарл VIII. Зимната влага го караше да се гуши в наметките си (освен одеялото, сега го затрупаха с още). Близо до него яздех аз, наредиха ми, понеже Джем можел да се изсипе от седлото. Добре, че не стана, не бих го удържал, тежеше много.
Из римските улици ни изпрати тълпа, доста гъста, защото кралят бе раздал храна на изгладнелия град. Надолу по Тибър тя проредя — зрелището свършваше, всеки бързаше на топло. А ние яздихме цял ден. И следващия, и трети. Отсядахме из разни малки крепости — Валмонтоне, Кастел фиорентино, Верона, бог ги знае! Още на първата вечер ми съобщиха, че трябвало да поднеса някои книжа за подпис на Джем. Хвърлих им един поглед. Бяха писма до епископите по Далмация, до някои владици из гръцките и славянски земи. С тях Джем султан ги призоваваше към въстание, защото той идел начело на неизброим поход. В началото на март — говореха писмата — съюзени християнски войски щели да слязат отвъд. Нека поробените християни ги приемели като освободители, нека се вдигнели до един срещу мохамеданската власт!
„След месец ние ще бъдем във франция — мислех си. — Кралят се опитва да причини някои дребни неприятности на Баязид, защото го подозира в съюз с Борджиа. Умно!“
Поднесох книжата на Джем. Той отново седеше неподвижен край камината в някаква стая. Струва ми се — на крепостната стража от Валмонтоне. Сложих листовете върху коляното му. Джем не помръдна, а дишаше противно шумно. Как да му обясня! Натопих перо, взех Джемовата ръка и го втикнах между пръстите й.
— Тук, Ваше височество! — сочех бялото място. — Подпишете, моля! Така — показвах му, уж пиша.