Не бях заспал, когато Джем привлече чула и също легна до мен. Беше премръзнал от нощния хлад, а не трепереше. Подврях под раменете му наметката, притиснах се о гърба му да го сгрея. Джем не продума. Вече се унасях, тогава чух:
— Саади, претеглих всички възможности. Наистина трябва да гоним Румелия, а пътят за там минава само през християнски страни. Страшно, нали? Но алайбегът каза право-те са друг свят. Затова ги и бием, защото за тях е закон милостта, а първо задължение — помощта към страдащия. Говорила ми е мама… Може и да е вярно, Саади, че съм половина техен — чужда ми е нашата безогледна жестокост, низките ни средства в името на велика цел. Може и да съм по малко христянин, без да го зная, Саади?
„Не си! — исках да му кажа. — Ти не си нито наш, нито техен. Поетът е винаги ничий и принадлежи само към вечното, велико и слабо семейство на поетите. Не на земята е нашата родина, Джем — исках да му кажа, — тук ние все ще бъдем изгнаници… Не се заблуждавай, приятелю, че има човек, способен да пожали някого, освен себе си — туй е стара заблуда на поетите. Нека умрем още тази нощ, Джем — исках да го помоля, — дано се приберем най-после у дома…“
А замълчах. Боже мой, защо замълчах! Защо не спестих на Джем живота и всичко, което животът не ни пести; защо през онази нощ в Ликия аз със своята ръка не сложих край на Джем, за да остане жив споменът за един двайсетгодишен поет, излян от светъл бронз, рус, очарователен и слаб!
Защо се боим от ранната смърт, приятели — та ние убиваме себе си много по-пълно с това, че живеем?…
Пети показания на поета Саади за случилото се на 25 юни 1482 година
На заранта ме разбуди тласък. Джем беше изскочил из постелята така рязко. Джем лъхаше безпокойство — бе решил, предстоеше му да действува.
— Саади — каза ми, — извикай Сюлейман!
— Кого от Сюлеймановците ни, султанъм? Имаме ги навярно двеста.
— Френк Сюлейман.
Поех към стана ни — няколко хиляди мъже, натръшкани направо върху пясъка. Той ги топлеше през първата половина на нощта, а през втората мъчително цедеше собствената им жалка топлинка. Затова заран приличаха на мъртъвци, без охота излезли от гроба. Вървях между тях и се питах защо на Джем е потрябвал тъкмо френка.
Да ви кажа няколко думи за него.
Вярвам, между всички нас нямаше човек тъй сит на горчилка и разочарование, на живота изобщо, както този Френк Сюлейман, с когото никой не обичаше да разговаря, нито да дели залък или завивка.
При нас Сюлейман дойде преди години. Мехмед хан току-що бе поверил Карамания на по-младия си син, а сам настървено воюваше с родоските рицари. За преговори с рицарите Завоевателят използваше Джем, понеже не желаеше да се обвързва лично. Тогава за първи път Джем бе в Ликия, по брега й срещу Родос. Там приемаше рицарските пратеници.
Една утрин, когато току-що бе отплувала каравелата с такива пратеници (преговорите се затягаха, Мехмед хан упорито се пазареше да наложи на Родос годишен данък), пред Джемовата шатра доведоха някакъв чужденец. Беше средна възраст, към трийсетте, синеок, с дълга до раменете коса, облечен в черните дрехи на Ордена.
„Случило се, че е пропуснал кораба, и сега ще моли да му дадем каик“ — помислих си.
— Търся убежище! — отчетливо и много студено изговори чужденецът. Гледаше ни, без да мига, докато драгоманът преведе думите му.
— Как? Защо? — Джем се обърка и не успя да скрие това.
— По всички закони аз имам право на убежище! — все тъй студено сякаш заповяда чужденецът. И добави: — Кълна се, че не съм извършил престъпление и при вас ме води не страх от казън. Аз търся убежище!
— Ефендимис — отговори още момчето Джем, явно не намерило по-уместно обръщение към един чужд боец, — не зная как да погледна на твоята постъпка. Убежище, казваш… Някой гони ли те? Защо бягаш тъкмо при нас, враговете на Родос? Кое ти пречи да отидеш някъде по вашите краища, при християни! Та в свитата или при двора на шехзаде Джем няма място за жив гяурин, нашите закони са строги.
И като намери своите думи все така корави, Джем прибави по-меко:
— Ако щеш, ще ти помогнем да се добереш до ваши брегове. Щом не си добре с рицарите, а те са враг на Османовци, следва да ти помогнем, нали?
Джем питащо се огледа към свитата си, беше досущ оплел конците. Къде по нас такива едни усукани работи!