— Върви при персийския шах или при султана на Египет, господарю! — заклинателно произнесе оня чудак. — Върви при тартора, ако щеш, но не стъпвай на Родос! Аз съм бил там. Не се ли запитваш защо предпочетох пред своите ония, които в родината ми биват наричани езичници и зверове?
— Сюлейман — много внимателно каза Джем, — твоето минало е твоя работа. Разбирам, човек може да бъде огорчен, разочарован, може да го прокуди обида или тежка загуба. Но то не бива да ни заслепява, Сюлейман; не всичко на света се изчерпва с отделния човек. Аз не се вдавам в ръцете на корсари; прося убежище от магистъра на един монашески орден. Познавам законите на тяхната вяра — никога не бих се подслонил при хора, чийто закон ми е неизвестен, Сюлейман.
Докато Джем произнасяше тази дълга реч, Френка се преобразяваше пред очите ми; неговата добре втвърдена студенина се стопи. Сюлейман заговори, сякаш бранеше смисъла на целия си живот:
— Султанъм, трудно е да те разубедя, но това, което ми говориш (прости, султанъм!), е най-чиста глупост. Не ми приказвай за рицарите монаси, докато не си живял с тях. А след като поживееш там, ще бъде късно за предупреждения.
— Сюлейман, ти виждаш света през личната си обида, не те коря! Но защо не разбираш, че — дори да би бил прав — с мен Орденът не може да постъпи както с всеки друг? Та аз съм султански син, зад мене — чухте вчера — стои цялото спахийство на Румелия. Нека приемем, че у монасите рицари нямало сърце, затова пък има разум. Те не ще злепоставят пред целия християнски свят един орден, чиято цел е да разнесе закона на милосърдието из Изтока. Ето, виждаш, Сюлейман, аз разчитам на хладния им разум.
Френка сякаш се смаляваше под хубавите думи на моя приятел. Убиваше го вероятно великодушието, държавническият разсъдък у Джем и се чувствуваше виновен, гдето се е опитал да вмъкне подозрение в душата му. Той постоя за малко така под Джемовия поглед, сетне отметна глава и изговори с непонятно отчаяние:
— Султанъм, ти не ще ме чуеш, дори да те заклинам до довечера. Не умея да говоря аз, пък и не подобава на един мъж да хули своята кръв, семейството, в което е израсъл. Моля те за едно: искай от великия магистър писмо. Нека той ти обещае на книга не само да те пропусне в Родос, но и да те отпусне по твоя воля!
— Е, това вече е смешно — наистина се засмя Джем. — За да вляза в Родоския пристан, аз ще моля, вярно. Но да ме отпуснат? Що за странна молба, Сюлейман! Нима намекваш, че биха ме предали на Баязид? Тогава Баязид ще продължи завоеванията на баща ми и Родос ще бъде първата му победа. Орденът е враг на Османовци, Сюлейман, и аз не случайно търся убежище там.
Джем продължаваше да се усмихва като всеки не особено хитър човек, зарадван от някоя своя внезапно хитра мисъл. А Сюлейман го разглеждаше със съжаление — сякаш имаше пред себе си опасно болен.
За мен, ако питате, аз също не разбирах тревогата на Френка — Джем беше убедителен в своите разсъждения.
— Господарю, нареждай ми каквото щеш — заяви Сюлейман, — но аз не ще се върна без книгата, за която ти казах.
— Тръгвай, Сюлейман! — разпореди Джем, оставяйки без ответ тая наглост. — Писмо от мен ще получиш, пише го Хайдар. До брега ще те придружат триста наши, там ще намерите каик. Дано бог ви даде попътен вятър!
— И дано, въпреки попътния вятър натам и насам, се завърна, султанъм! — насмешливо светна с очи Френка. — Не вярвам Орденът много да се зарадва на един избягал потурчен рицар.
— Сюлейман, стой! — викна така припряно Джем, сякаш онзи беше се затичал. — Мислиш ли, че нещо те заплашва? Наистина бил си техен, но днес те пази нашият закон. Може би и при тях има наши, избягали, а Орденът ги закриля, а?
— Всичкото туй е вярно, султанъм — не изглеждаше подплашен Френка. — Един прибягва насам, а друг — нататък. С това той престава да принадлежи към своите и не започва да принадлежи към чуждите.
— Не разбирам — сбърчи нос Джем.
— Дано и не разбереш! — просто, без злоба отговори Сюлейман. — Исках да ти обясня само: който веднъж е прибягал, по-добре да не опитва обратния път, такъв път няма!
— Приятелю — (колко лесно Джем наричаше някого така!), — ако изборът ми падна върху тебе, то е, защото познаваш езика им. Нито за миг не помислих, че в Родос те грози опасност. Кажи си: желаеш ли това пратеничество?
— Аз вече съм го приел, султанъм каза Сюлейман. — Дори и да ме грози беда; именно затуй. Но те моля, запомни: ако не се върна, то в никой случай не е станало по моя воля, бил съм задържан или убит. Дано поне смъртта ми ти докаже, че си лековерен.
— Не! — Джем беше наистина уплашен. — Не мислиш ли, че ще ме убедиш на твърде висока цена?