— неподкупния, мъдрия, справедливия Александър VI!
Трябва ли да изброявам нататък? Бих искал да ви напомня само още един мой съвременник, макар много по-млад: Николо Макиавели. И тук историята бърка — не Макиавели измисли макиавелизма, за да възпита в него поколения държавници. Той просто отблизо бе наблюдавал държавния живот на нашето време, обобщи го и нарече нещата с имената им, оправдавайки всяко престъпление, въздигайки низостта, двуличието, измяната в теория.
Защо ви говоря това, питате, знаели сте го били и без разобличителната ми реч. Много се радвам. А защо пък вие, които тъй много знаете, отправяте укор към един мъртвец просто така, извън мерките на времето му, като изхождате от някаква извънисторическа справедливост?
Отначало, когато бях призован, смятах да мълча — аз съм отчетен пред съвестта си и бога. Ако заговорих, ако смятам да говоря занапред, то е, защото все пак никой не е безразличен към оценката на историята. Аз ще докажа, че действувах в името на нещо, в нечий интерес. Няма защо аз — когото родът Д’Обюсон е считал за своя гордост — да премина в историята като петно върху Д’Огюсоновци.
Преди всичко трябва ли аз да отговоря на молбата ви: Аз съм да кажа няколко думи за нашия Орден, защото — твърдите вие — днес малцина познавали неговите цели и устройство. Това ми е странно, като взема предвид, че той е едничкият църковен орден, запазил до ваши дни своя държава, макар че промени името си — Орден на малтийските рицари. Днес той владее Малта, нищожно островче в Средиземно море, една сякаш забравена всред водите крепост.
Вярно е, Орденът ни имаше малко опака история. За разлика от други рицарски братства, които започнаха като военни сили и завършиха мирно, изхранвайки монасите си от производство на питиета, от училища за деца на добри семейства и прочие, с Ордена на болницата Свети Йоан Ерусалимски (Ордена на иоанитите) стана обратното: той крееше дълго след рождението си, за да се превърне в боен съперник на редица средиземноморски държави.
Началото му отнасяме към единайсетото столетие, когато някои италиански търговци построили манастир в Ерусалим при гроба Христов. Нарекли го „Свети Йоан“ в памет на Кръстителя и го предали на монасите бенедиктинци, един много известен навремето си орден.
Манастирчето с болницата си беряло душа под селджукска власт и се посъвзело едва когато рицарите от Втория кръстоносен поход заели Светите места и основали тук свои държавици. Ерусалим станал тогава средище на Ерусалимското кралство.
Съжалявам, че имате така слаба представа за живота на Светите места от него време — то е наистина една от най-увеселителните страници световна история. Някъде, накрай свят, върху земя, населена с диваци и разбойници, нашите лотарингски, фландърски или ломбардски сеньори изградиха най-чистото възможно феодално общество. Всичко, което на Запад бе срещало противодействието на крал, църква или народ, тук бе установено за часове — нямаше кой да му се противи, защото местните хора през всичките онези стотина години просто не искаха да знаят, че съществуваме и владеем Леванта. Те живееха своя чергарски, пустинен живот и малко им влизаше в работа, че се числели за поданици на едикой си граф, херцог, пък дори и крал.
Впрочем тия дребни държавици — защото тук всеки побърза да си основе своя собствена — бяха осъдени на печална бедност. Храброто западно благородничество не бе съобразило, че основа на разкоша му са били презрените крепостни. Тук, в Предна Азия, те липсваха, а рицарите, превзели с голяма шумотевица Светите места (да признаем, превзеха ги леко, защото едва преди четвърт век Византия съсипа селджуките и из тия места владееше безгрижно междуцарствие), се оказаха негодни да превият към крепостно право войнствените бедуини. Така в крайна сметка имаше налице голям брой крале и херцози, но отсъствуваха селяните.
Моля ви, представете си картина! Нашите сеньори на Изток градяха замъци, устройваха турнири, прибавяха все нови титли към своите стари. Но тъй като нямаше кой да изработи и заплати тяхното велелепие, те скоро започнаха да ядат булгур с овче месо и да носят кръпки върху празничните си мантии. Което е по-лошо — започнаха да недоплащат своите наемни дружини; дружините се пръснаха и се завърнаха на Запад, където за тяхна сметка се потяха добрите крепостни. Така Светите места си останаха без защита. Ситуация, нали?
По едно време — дори не пълно столетие след превземането на Гроба господен — местните племена решиха, че са се нагледали на тази забавна история и пометоха на бърза ръка западняците от Ерусалим. Но преди това се случи подробност, която бе от голямо значение за Ордена ни, а именно — неговото основаване.