Към началото на XII век управителят на манастира „Свети Йоан“ го иззе от бенедиктинците и създаде нарочен орден: „Братя от болницата на Свети Йоан в Ерусалим“.
Първите налети на бедуините наложиха на Ордена военни задачи, все още — отбранителни. Римският отец освети тази промяна и превърна болногледачите в рицари монаси. Те се отбраняваха безуспешно, накрай трябваше да напуснат своето свещено гнездо и през 1187 година поставиха начало на една одисея, пред която бледнее Одисеевата. Така, отстъпвайки все по брега към Акра, която завариха, кажи-речи, ничия, те я завладяха през 1191 година и обявиха за своя държава.
Някой се смее, стори ми се. Вие пак не излизате от мерките на своето време. Чудно ви е как неколкостотин одрипавели войници по занаят превземат някакъв неизвестен им дотогава град и го обявяват за свой — при нас това беше напълно в реда на нещата, прелистете историята.
Така „братята от болницата на Свети Йоан“ заживяха далеко от всякаква болница, манастир и задължения към страдащите, поминавайки от обири из съседни села. Но Орденът им понесе нов удар през 1191 година, когато доведеното до крайности население изхвърли рицарите и от Акра. Те се натовариха тогава на няколко кораба, прехвърлиха се на Кипър, заеха го и тъй нататък. С точни повторения се развиваше историята на Ордена — отново няколко десетилетия господство над един съвсем чужд, рядко плодороден остров и отново провал — през 1310 година иоанитите напуснаха Кипър, превзеха Родос и установиха тук своята държава.
За Родос мога да ви говоря много, сам аз прекарах на Родос най-добрата част от годините си, цели трийсет. Познавах като свой дом тази крепост, завита в полукръг около скалистия залив, тесните й улици с еднакво високи къщи, дълбоките, хладни колонади покрай плочената настилка — познавах всеки прозорец и човек в града.
Той беше изцяло каменен — нямаше място за зеленина върху това парче земя, където е трябвало да се сместят рицари, граждани и чужденци. Варовиковите планини ни доставяха обилно мек бял камък, та Родос белееше ослепително под южното слънце и приличаше на мъртвешкия череп, пролежал дълго време в песъклива почва.
Над всичко в града се издигаше катедралата „Свети Йоан“, потискащо огромна. Тя не се изпълваше докрай при служба, защото населението на Родос си оставаше гръцко, подчинено на погрешното източно изповедание, и не посещаваше нашите служби. То излизаше извън града, за да се моли из безбройните си параклиси, накацали върху всяка височина на острова — бедни и срамежливи.
Ние оставяхме гърците да се молят неправилно. Не искахме — поради нашия тъжен опит — да ги дразним. Все пак те произвеждаха и търгуваха, помагаха ни при многобройните нападения над острова; все пак бяха християни, макар и нечисти.
Друга голяма сграда, която владееше над града, бе дворецът на великия магистър. Аз живях десетилетия в него, въобразявах си, че са ми известни всичките му скрити ъгли, и много късно разбрах, че съм се лъгал. Всеки мой предшественик бе прибавял нови тайници към старите, всеки беше увеличавал по този начин своята безопасност и леснината си да подслушва, да изненадва и наказва. А после бе потеглил към гроба с тайната за тия тайници, та не е чудно, че следващият велик магистър, създавайки свои незабележими врати и невидими отвори, стълби, които излизаха от някоя камина, за да свършат в някой долап, не подозираше за вече съществуващите.
Вън от двореца Родос имаше още две величествени постройки — Болницата на иоанитите и Странноприемницата на всички езици. Първата бе недотам необходима — малцина поклонници, упътени към Светите места, заболяваха на Родос; родоските условия за живот са прекрасни. Затова пък странноприемницата биваше винаги претъпкана до покрива. Не с поклонници, за които беше предназначена, те бяха редки; пълнеха я търговци от Запада и Леванта. Защото Родос беше признатият, неминуемият кръстопът в левантинската търговия.
Постепенно задачата на рицарите монаси се променяше. Тяхната борба срещу неверниците — господари на Гроба господен — бе изместена от борбата им срещу средиземноморските корсари. Средиземно море, струва ми се, е родината на това велико движение. Всякакви непрокопсали рицари, изхвърлени из Светите места направо в морето; всякакви отломки от древното население на Леванта, чийто живот ред нашественици бяха направили невъзможен; всякакви бегълци от султановите армии на селджуки, араби, османци — цялата тази отчаяна и крайно ловка измет на Изтока просто се натоварваше върху някой кораб, надуваше платна и се понасяше с нечисти намерения из най-гостоприемното море на света.