А търговията на Италия и франция с Леванта, с Балканите минаваше през Средиземно море. Тя би изхранила три пъти повече корсари, колкото тежаха на морето, но съвсем не беше съгласна да храни наличните с една трета от своите печалби. Поради туй към Родос — средище на борба с корсарите — се стичаха помощи от Венеция, Неапол, Генуа и Марсилия. Търговците хранеха Ордена, за да пътуват безопасно техните стоки; хранеха морската си стража, накратко.
Не мислете, че не отработвахме с кръв и пот това злато — войната срещу корсари не е от лесните занаяти. Но братята я бяха овладели майсторски — въпрос на практика.
Можете да си въобразите всичко, освен живота на един рицар монах, чието ежедневие е корсарската опасност — казвате ми вие. Ето какво: за разлика от днес, по наше време бе прието един мъж да живее трудно и опасно, независимо дали е боец, търговец или монах. В това (представете си!) ние намирахме почти удоволствие.
И досега изпитвам гордост, спомняйки си Родос, нашия Родос, в празнични дни. Ослепително бял, строг и изискан, той сякаш бе създаден за фон на родоското рицарство. Към две хиляди мъже — изпечени бойци или учени духовници — в дрехите на Ордена: черни, с черен плащ до коленете и бял кръст върху лявата гръд. Струваше ми се — погледнех ли ги от двореца си из улиците, — че техните редове са сянката на къщи, катедрала и дворец, че те уплътняват основите на този прастар град.
Защото Родос е наистина прастар, познал властта на елини, перси, римляни, византийци, сарацини и разни безименни отцепници. А ние сме го заели в тежко време, току пред османското разширение. Но трябваше да мине още век и половина, за да застане пред Родос османска ескадра. Това вече аз помня лично. Нещо повече — историята постави тъкмо мен за защитник на Родос и крайното източно предмостие на католицизма. Нека не ви се стори нескромно, ако напомня: аз, Пиер Д’Обюсон, бях единственият човек, накарал Мехмед II да отстъпи. Да, дори ако новото търсене по случая Джем завърши с обвинение срещу мен, пак не ще успеете да ми отнемете моята слава: аз с две хиляди монаси устоях на великия Завоевател.
За голямата обсада на Родос от 1480, за боевете и победата ни не ще ви разказвам — те предхождаха по време случая Джем. Трябва само да изтъкна, че тази победа ни издигна високо в очите на вярващия Запад. Из всички страни, подчинени на Папството, битуваха десетки съчинения или песни, описващи (обикновено пресилено) нашите подвизи. Ние бихме предпочели тоя възторг да бъдеше по-предметен, защото обсадата бе дошла не по силите на Ордена ни. Нашата съкровищница беше празна, половината ни кораби — потопени. За последните пет-шест години левантинската търговия замря; търговците се плашеха да спрат на Родос, понеже Родос водеше война, а пътят им от Генуа или Венеция до Леванта би бил немислим без тази междинна почивка.
С една дума, голата слава малко ни грееше. Затова, научавайки смъртта на Завоевателя, видяхме в нея пръст божи — сам всевишният премахваше от пътя ни човека, който рано или късно би свършил Родос.
Скоро след вестта за тази смърт дойде друга — още по-добра: за междуособицата между Баязид и Джем. Не смеехме да вярваме на ушите си. Дори от малкото, което ви разказах, навярно сте се убедили, че рицарите монаси не бяха свикнали на подаръци от съдбата.
Макар обнадеждаващи, новините не означаваха за нас нищо определено. Все още с Империята имахме не мир, а примирие; все още османските войски бяха под знамената, при все че засега се занимаваха с Джем; Баязидовите санджакбегове задържаха нашите кораби, пленяваха моряците им или направо ги колеха. Можехме ли впрочем да се надяваме, че Баязид не ще поднови военните действия срещу Родос, щом се справи с брат си?
Според мен основания за такива надежди нямаше. Разрешено ни беше да се чувствуваме спокойни само докато траеше бунтът на Джем. Щом Баязид премахнеше брат си, подчинението на войските му би било пълно. А една бърза победа щеше да е особено желана за новия султан, когото бунтовниците упрекваха именно в липса на бойни качества, в малодушие и миролюбив.
Не мислете, че разсъждавам тъй, защото са протекли столетия; такава беше моята тогавашна преценка. Аз бях възпитан от Римската църква и Ордена ни — запитвали ли сте се кому дължи Рим своето ненадминато по трайност господство? Тъкмо на това: на възможността винаги трезво да оцени обстановката и да намери най-подходящото си действие или противодействие.