Една от приятните заблуди на съвременното човечество е, че едва хуманизмът бил разкрепостил човешката мисъл, освободил я от предразсъдъка и заменил догмата с гъвкавост. Казвам ви — заблуда! Прегледайте аналите на Римската църква и ще се уверите, че ние столетия преди Макиавели, разни ренесансови писачи и протестантски крескачи действувахме без предразсъдъци, познавахме действителността и се съобразявахме с нея, и оперирахме в нея. Може би не сме го изповядвали, не сме го проповядвали — в това бе и нашата сила. Има неща, за които е непристойно да се говори, те се подразбират.
Да, отклоних се. Налагаше се да ви обясня, че навремето ние схващахме събитията немного различно от вас. Не си въобразявайте, че едно човечество, което има зад гърба си история от милион години, рязко се е променило тъкмо през последните петстотин. Впрочем в навечерието на 9 юли 1482 аз бях съвсем наясно какво би ни донесъл краят на Джемовия бунт.
Втори показания на Пиер Д’Обюсон за случилото се между 9 и 12 юли 1482 година
Въпросните събития започнаха с една съвсем изненадваща поява.
На 9 юли, още в почти тъмно, когато се готвех за света служба, съобщиха ми, че е пристигнал пратеник от Ахмед паша. За Ахмед паша аз имах неприятни спомени: наскоро този твърде способен военачалник бе заел Отранто. С това бе отбелязана пряката турска заплаха над Запада.
Облякох се набързо и слязох в приемната, съобразявайки пътем какво ни предстои, ако примирието бъде нарушено. Укрепленията ни бяха недовъзстановени след тежкия обстрел на Мехмедовата флота; един призив за набор на вярващи бойци от Италия, Испания, франция предвиждаше най-малко два месеца време; за попълване на хазната ни трябваше друг призив — до вярващите от целия Запад, — който изискваше много повече от два месеца…
В приемната запалиха свещите — все още не беше съвсем съмнало, а аз не обичах да преговарям в полумрак, няма защо противникът ти да крие очите си.
Въведоха пратеника. Не турчин, познах веднага. Бяха ми втръснали тия християнски отстъпници, които служеха на султана по-добре от всеки роден мюсюлманин, които ни познаваха твърде вещо. Не един честолюбец из поробените страни или Запада намираше радостен прием при Завоевателя. Дворът му угощаваше стотици такива предатели, а между тях поне десетина бяха само привидни изменници — те вършеха за нас неоценима работа. Напълно съм убеден, че също поне десетина от многото избягали на Родос гърци, левантинци, далматинци вършеха подобна неоценима работа за султанова сметка. Затова ние държахме под наздор всеки бежанец или разкаян изменник, потърсил отново християнска закрила. Уж следяхме и стъпките им, но можех да се закълна, че твърде малко от онова, което се решаваше дори във Висшия съвет на Ордена, оставаше тайна за султана. Утешавах се обаче, че и ние сме също дотолкова въведени в тайните на Топкапу.
Пратеникът на Ахмед паша ми се видя по-скоро левантинец, отколкото грък. Както и очаквах, той заяви, че не говорел езика ни и поиска преводач. Една много евтина уловка, която ние използвахме с успех в Топкапу, но при нас не минаваше: пратеникът да се преструва, че не познава съответния език, за да следи разговора, без никой да подозре. Но ние винаги подозирахме.
И така преводачът ни съобщи предложението на Ахмед паша. Ни повече, ни по-малко чрез Ахмед паша Баязид настояваше колебливото примирие помежду ни да се превърне в траен мир.
„О-хо! С нищо не заплашваме Империята, за да ни предлага мир, без да го търсим ние — помислих си. — Следователно? Следователно има обстоятелства, които принуждават Баязид да се постави неизгодно.“
— Ние сме особено поласкани от благосклонността на вашия велик владетел — започнах бавно, за да дообмислям в течение на думите си. — Но не разбираме за какъв мир с Високата порта се говори, когато господарят ви продължава неприятелства срещу нас. Едва преди седмица е бил пленен корабът ни „Света Марина“ и не знаем нищо за съдбата на моряците му. Едни преговори трябва да започнат с добра воля от две страни. Ние молим господаря ви да освободи всички наши братя, задържани в Империята. За да преговаряме с открито сърце.
— Това означава навярно — пратеникът бе подготвен за такъв обрат, — че и вие ще освободите пленниците, задържани при обсадата на Родос.
— Не. Те са пленени на наша земя. Ние искаме от вас хора, заловени в ничии води.
Левантинецът забави отговора си. Очевидно съобразяваше дали да приеме на място така унизително едностранно условие, или да иска разрешение от горе. Тъкмо последното беше целта ми: нека плува нататък и насам цели две седмици! Но съвсем внезапно пратеникът заяви: