— „Света Марина“ е била задържана от санджакбега на Ликия. Той е действувал самоволно и ще заплати за това. Вие ще получите и кораба, и хората си веднага щом се завърна.
„Е, не! Това вече е прекалено. Ще рече, Баязид е упълномощил един прост пратеник да приема условията ни! Нещо много сериозно заплашва Баязид… Нима Джем? Дали не го подценихме?… Може да е истина, че зад Джем стои войската…“
Въпреки поканите ми пратеникът на Ахмед паша не си отпочина преди обратния път. Той ни напусна още следобеда на 9 юли и с това още повече усили моите подозрения, че Баязид не цъфти. Избягнах да ги споделя с когото и да било. За щастие пратеникът бе ме посетил твърде рано и никой не присъствува на разговора ни. Така аз съобщих на Съвета, че Баязид ни предлага мир, и толкова. Защо ли?
В нашето братство, което броеше непълни две хиляди човека, бяха налице всички белези на държавата — на двор, слоеве и борбите между тях. Всред трийсетината участници от Големия съвет и всред деветте — от Висшия, аз знаех, че има привърженици на всички световни сили. Дължахме го донякъде на самия строеж на Ордена — той се делеше на осем езика, всеки от тях имаше представител във Висшия съвет и съвсем естествено този представител застъпваше интересите на своя владетел. Бих бил предоволен, ако нещата свършваха тук. Но те бяха много по-сложни.
Между нашия висш слой можех да набележа .привърженици на всички течения във Ватикана, в Европа. Заплащаше свой човек в Ордена ни всеки кардинал, всеки магистър на друг орден, всеки западен херцог. Тъй или иначе, аз винаги се чувствувах наблюдаван от стотици страни — като започнеш със Светия отец и завършиш с Бургундския дук например.
Затова бях възприел определено поведение — то, струва ми се, е съдба на всеки управник от сътворението на света до ваши дни: доверявах се само на себе си.
Така дочаках вечерта на 9 юли — един от многото дни, през които грижите ми бяха само мои грижи, без право да ги разтоваря, да потърся съвет или помощ. Един от дните, през които се молих в тълпата рицари, разисквах възстановяването на крепостните стени в Съвета, ядох печено и пих кипърско вино, четох, разговарях. И се стараех да скрия — без усилие, защото притворството бе вече част от самия мен — тревогата си: предстояха събития!
Все пак онова, което ми поднесе едва следният ден — 10 юли, — надмина всички мои очаквания. След обеда ми оповестиха пратеник на Джем.
Този път не беше нито прекалено рано, нито твърде късно, за да имам извинение, но аз престъпих всички правила и приех пратеника насаме. Не се съмнявах, че най-малко десетина братя ще използват тайниците в стени, комини и камини, за да присъствуват невидимо на разговора. Но реших, че десет е по-малко от трийсет (числото на Големия съвет), а бях сигурен: никой подслушвач не дели своите знания с другиго — би намалил цената им.
Пратеника въведоха двама служещи братя.
Не зная дали успях да скрия изненадата си — аз, който се надявах, че владея всеки мускул от своето лице, — виждайки кого срещам. Брат Бурно!… И този човек има наглостта да застане пред очите ми!
Преди четири години, още когато борбата ни с Мехмед хан едва започваше (казвам го, за да определя времето), взеха да ми донасят, че Бруно се държал странно. Два или три пъти отказвал да присъствува на света служба, без да даде обяснения; загатвал пред своя брат по стая, че проглежда чак сега и още не може да повярва онова, което прогледнал; веднъж бил крещял — не пиян, а просто извън себе си, — че всичко на Родос е гнило, смърдяло, отвращавало. Впрочем не си спомням точно бълнуванията на брат Бруно, но те ми бяха повече от ясни, защото той не беше нито първият, нито последният.
Случвало се е и други път такива като него, помонашени в някой забутан манастир на Бохемия или Бавария, прекарали своето дълго послушничество между пет-шестима оглупели от пост или твърде простодушие вярващи братя, да изпитат силен трус, преминавайки в Ордена ни. Разтърсва ги не друго, а сблъсъкът между тяхната представа за едно общество от войнствуващи монаси и самото това общество.
Всеизвестно е, че истината бива много по-богата на разнообразие, случайности, противоречия, отколкото отвлечената представа. Спестете ми подробности — не съм длъжен да изброявам всичко, което може да разтърси един дълбоко вярващ провинциален монах, присаден в богатата действителност на Родос.
Аз бях се надявал, че брат Бруно ще преболедува набързо своите разкрития и ще се постарае да си отвземе полагаемото му се — Орденът предлагаше немалко възможности. Ако пък не намереше сили да преболедува, щяхме да му помогнем — разбирайте го както искате.