И тъкмо тогава узнах, че е избягал. Преди това Бруно написал писмо до братята — какво нахалство, до всички братя! — с което ги призовавал сами да сринат туй гнездо на насилието и разврата и се пръснат по четирите краища на света. Как ви се струва?
На нас, Големия съвет, където разисквахме писмото му, то се стори чудовищно. Бруно веднага бе отлъчен не само от Ордена, но и от светата ни църква и в родоските параклиси дори бе прочетена анатема за блудния брат. Така ние скъсахме всички връзки с него и скоро съвсем го забравихме. Никой не научи накъде е насочил грешните си стъпки Бруно — за нас той беше мъртвец.
Ето този мъртвец дръзваше да възкръсне пред лицето ми, и то не като разкаян грешник, а пратеник на един принц.
С възможната бързина, която позволяваше дълбокото ми смайване, аз съобразих, че засега е добре да не го позная — това би загубило излишно време. Пък и трънливият, но нерешаващ въпрос за отстъпничеството на един наш редник не биваше да ме отвлича от несравнимо по-важното.
Обърнах се към прозореца, за да не гледам това нагло, преобразено от чуждата носия и все пак — неприятно известно лице; да не срещам насмешливо-предизвикателните му очи.
— От името на Ордена приветствувам принц Джем в особата на неговия пратеник — изговорих нанякъде. — Какви вести ни носите?
За разлика от Баязидовия човек Бруно не поиска тълмач. Заговори ми на чист латински.
— Моят господар ви поднася своите почитания. Превратностите на съдбата, която още не е казала последната си дума в спора между Джем и самозвания му брат, принудиха господаря ми да се изтегли в Ликия. Тъй като той желае да разисква по-нататъшния ход на своята борба с мъдрейшите братя от Ордена, Джем султан моли да бъде приет на Родос с всички почести, които изисква неговото рождение. Той вярва, че в отговор на молбата му светите братя ще му изпратят кораби, които да приберат него и хората му от азиатския бряг. А също и че ще му бъде издаден свободен пропуск за влизане и излизане от Родос по негова воля.
Бруно произнесе тази реч с отегчен, чак приспиващ глас. Вероятно така подчертаваше колко малко е очарован от височайшето си пратеничество и от светейшия прием.
Трябваше — макар че нашето духовно възпитание не допуска крайности — да употребя усилие над себе си, за да не изругая.
— Орденът се ласкае — казах наместо това, — че синът на великия Завоевател, очиствайки сърцето си от старата вражда към братята иоанити, ни удостоява с внимание. Щом Големият съвет разгледа въпроса, ще бъдете известен.
— Бих искал само да ви напомня, че всеки миг е скъп. Докато вашият Съвет реши, Джем султан може би не ще е между живите.
— Ако познавахте по-добре Ордена ни — не се сдържах, — не бихте го обвинили в мудност.
Бруно се оттегли с подчертано небрежна стъпка — желаеше да ме дразни.
„Никакъв Бруно! — изличих го от мислите си. — Велики боже! Нима на мен, третия син на граф Д’Обюсон, обеднелия рицар от Крьоза, даряваш такава възможност! Неизмерима… Довчера Орденът ни стоеше под заплахата на Завоевателя: довчера напусто търсехме средства да поправим съсипаните си стени, за да устоим на нов пристъп. Днес вече ние — две хиляди монаси, начело с мен! — ще участвуваме в съдбата на света.“
Братята се събраха по моя покана в залата на Големия съвет. Тя беше величествена в своя пъстър от стъклописите полумрак, със стените си, облечени в кедър и дамаски брокат. Като ято стари, мъдри птици монасите влитаха безшумно. „Орли мои! — искаше ми се да им кажа, макар че знаех, какво половината от тях биха дали душа и свят, за да ме очистят от пътя си, — дойде часът ни!“
Нашите старейшини вече насядаха около дългата маса на Съвета.Тъмният мрамор на плота й отразяваше криво трийсет лица: къдели сива брада, дупки наместо очи и никакво чело.
Аз съобщих молбата на Джем.
Много време в залата остана така тихо, че се чуваше почукването на ноктите ми о абаноса. Всеки един от моите хубави братя сега съобразяваше колко ще получи, ако до довечера препрати някак на своя негласен господар новината. Това ми беше безразлично — не биха ми иззели големия коз. Джем ще бъде на Родос, преди някой от ония господари да поеме дъх. Както виждате, и нашето време с бавните си съобщения, със зависимостта им от попътен вятър, буря или корсари, имаше своите преимущества.
Пръв след мълчанието взе думата молителят на Кастилия Дон Алваро де Цунига. Ако за нещо ви завиждам, то е, че не сте били принудени да търпите обществото на казаната личност; дон Алваро беше рядко неприятен мъж.