Чувствувам, всички мои клетви не ще ви убедят, но говоря чиста истина: ние не знаехме как ще се развият събитията, на 12 юли следователно все още нямахме неизречени намерения. За нас бе достатъчно, че със съучастието си ще продължим смута, който отслабваше най-страшния ни враг.
Докато Джемовият пратеник премина отново покрай тях, първенците иоанити изглеждаха много тържествени. Повече дори от деня,когато се бяхме събрали в същата тази зала, за да чествуваме своята победа над Мехмед Завоевателя.
Шести показания на поета Саади за случилото се между 10 и 27 юли 1482 година
Каравелите забелязахме рано заранта.
Ние не бяхме ги чакали на брега, бояхме се. През последните дни малката ни войска започна да се топи като пряспа на слънце. Не само смърт косеше редовете ни; много повече — страхът. Войниците ни пресмятаха, че нашата работа е без утре и не виждаха защо да дочакват това утре, подлагайки врат под Баязидовия нож. Така всяка заран осъмнахме с по петдесетина човека по-малко — хората бягаха. А това означаваше между другото: някой от тия бегълци ще замръкне пък в стана на Ахмед паша и — за да заслужи милост — ще издаде, че наш пратеник е потеглил за Родос. С една дума, ние се страхувахме да не ни отрежат и откъм морето.
И сега нещата уреди Хайдар. Първо той убеди Джем, че е излишно да се мотаем повече из зловещите долини на Ликия, и накара Касим бег да ни осигури кораб. Бегът поиска за отговора си цяла една нощ — навярно е премислял немалко през тая нощ — а на заранта заяви, че кораб ще имаме. Освен това заяви, че ще ни изпрати до брега с караманлиите си, ще ни снабди с писмо, от което да личи, че последният Караманоглу е готов всеки миг да изстъпи на страната на Джем султан, но сам не ще се натовари с нас.
Джем изслуша думите му разсеяно. Напускаше ни нашият последен опитен, стар военачалник, а Джем прие това, сякаш отдавна беше се простил в душата си с него и войниците му.
— Добре, Касим бег — рече той просто. — Благодаря ти, загдето ме изоставяш последен.
— Не те изоставям, султанъм! — разпали се Касим. — Ти и занапред ще бъдеш господар на сабята и сърцето ми. Една твоя дума…
— Нека не крием истината зад красивите думи, Касим бег! Прекалено дълго се залъгвахме с надежди.
— Но, султанъм, ако застанеш на западните ни граници, ако потеглиш към Румелия със съюзна войска…
— Да, тогава ще бъде друго. Не само ти — тогава мнозина първенци ще преминат към мен. Това ми и трябва: съюзник. Него отивам да търся.
Така завърши сетният разговор между Джем и Касим бег, при все че още два дни караманлиите ни провеждаха. През цялото това време Джем мълчеше, отдаден на мислите си; през тия два дни не го заговори и Касим — всичко беше казано.
Рекох си, че сънуваме, когато пред очите ни — между две назъбени, оронени скали, червени както цяла Ликия — се опна морето. Бяхме така отвикнали от други цветове, извън всички оттенъци на червеното, че гледката на тази спокойна, гладка, влажна синева ни смути, стори ни се невъзможна. После изсушените от пустинен пек мъже се втурнаха като обезумели към брега, нагазиха заедно с конете, плискаха се един други и се смееха с неестествен, забравен далеко смях.
Вода… Исках да я схвана със затворени очи, да усещам близостта й по меката влага, по чудно галещия плисък на вълните. Когато прогледнах, забелязах, че и Джем жуми, отметнал глава, сякаш се подлагаше на ласка. И в това, както в много друго, ние двама отзвучавахме еднакво.
Втората ни изненада беше корабът. Малко встрани, в заливчето наистина се люлееше кораб без знаци. „Корсарски!“ — изтръпнах, защото Джем султан би бил прескъпа плячка за всеки разбойник; Джем в онзи миг тежеше макар мършав от глад, окъсан и без сили — колкото половината Баязидова хазна.
— Корсари, а? — изрече мисълта ми Джем. Рече го без трепет. Май му беше все едно дали ще се навре в ръцете на обирници или на самия дявол.
— И разбойниците имат сметка, султанъм — смутено заобяснява Касим бег. — А главите им не могат изчисли, че моите пет кесии злато не са най-многото, дето биха получили за спасението на някакъв непознат, кълна ти се!
„Е, в това вече не бих се клел“ — рекох си. Не ми се вярваше тъкмо будалите да стават корсари.
Джем посрещна и тия уверения на Касим бег безразлично. Натоварихме се на кораба без знаци — трийсетина човека. Посочи ги не Джем; избрахме се от само себе си. Едва трийсетина човека пожелаха да съпроводят Джем към неизвестността.
Може би за вас не е от значение, но тук не мога да премълча: години по-късно аз си спомних онова свое движение, с което се оттласнах от брега, онези стотина аршина вода, които ме превърнаха от гражданин в бежанец. Най-обичайно движение — извършвал съм го навярно десетки пъти преди това; най-обикновена ива вода — сто аршина кротко, ласкаво море.