Да, истина е: там и така реших аз съдбата си. Без да съзнавам, че върша именно туй — че определям целия свой живот. Напълно естествено ми се струваше да последвам Джем. Към него ме привързваше не само обичта — много дълбока, предана до самоунищожение; в моите мисли Джем бе всичко онова, за което заслужава един мъж да живее, да се бори и умре.
Звучи неубедително, но тогава бях убеден. Убеден бях, че Джем е белязан, за да въплъти мечтите на поколения мислители и поети; че победата на Джем би била победа на мъдростта над грубата сила; че властта на Джем би освободила от пречките на предразсъдък, догма и улична простотия предвечната, никога не унищожена, но и никога още не властвувала законно красота.
Аз си представях Джемовото управление като непрекъснато тържество на напредък. Случайно ли тъкмо по нас с векове бяха се раждали ереси и нови учения; случайно ли тъкмо по нас църквите (християнска или мюсюлманска) не бяха успели да притъпят стремежа към светска поезия и положително знание; случайно ли тъкмо тук човекът винаги бе живял търсещо? „Не! — мислех аз. — Този вековен кипеж на духовете трябва един ден да доведе до нас, именно на Изток — някакъв невиждан и неповторим владетел, който да даде път на тая многовековна жажда. Може ли провидението — мислех аз — да намери по-блестящо свое оръдие от поета Джем?“
Това бях мислил с години и най-вече през годината на нашата борба. Изглежда, то бе предрешило незабелязано в избора ми да последвам Джем, където и да би го отвел пътят му. Сега Джем поемаше в изгнание — аз бях длъжен (аз дори не разсъждавах) да придружа своя господар.
Много по-късно — казах ви — си спомних как се оттласнахме от азиатския бряг. „Защо, боже — виках си, — защо в такъв миг не се случва нещо необикновено? Буря с червен сняг, яркозелена светкавица или вой на вятъра, звучен като йерихонските тръби? Защо не ни изпращаш страшна поличба, за да спрем тъй посред движението, което решава целия ни живот? Защо трябва да има грешка и след нея — изкупление? Не си ли ти един коравосърдечен, насмешлив сеирджия, боже?“
Да, вероятно бог ми е гледал сеира, докато веслата ни пляскаха меко между брега и кораба. Гледал е и си е рекъл: „Научете се, излюблени мои чеда, че всяко движение и дума в живота ви е избор — вие избирате през всеки отделен миг на живота си, а отхвърляте отговорността за своите беди върху мен. Пък аз просто ви наблюдавам, чеда мои, и чакам сами да заплатите човешкия опит…“
Не чух разговора между Касим бег и моряците. Навярно се разбраха кога и как ще получат платата си. После Касим дойде при господаря ни, поклони му се ниско-ниско, досами дъските, прихвана благоговейно избелелия пеш на фереджето му и притисна устни към него.
Помислих си, че Джем ще заплаче — ако тъгата има лице, то трябваше да е лицето на Джем в оня миг. А наместо него се разрида старият войник. (Знаете, по нас не беше непристойно един мъж да плаче, дори понякога го изискваше приличието, стига наоколо да няма жени. А жени наоколо у нас се намират рядко.)
Думите, които двамата размениха, бяха съвсем обикновени думи на раздяла. В такива случаи е възприето да се говори за по-късна среща, при все че често и единият, и другият знаят: такава среща не ще има.
Изгледах в гръб Касим бег, докато се смъкваше по въжената стълба в каика — широк, но вече малко отпуснат гръб на стар воин. „И да настъпи някога тържеството на Джем султан, старче — помислих, — дали ще го доживееш ти?“
Цели четири дни корабът ни стоя на котва край сушата. Никой не ни гонеше, за да се отдалечаваме от мястото, където биха ни подирили рицарите. А на брега разположиха стана си караманлиите и вечер виждахме как пред огньовете им преминават мудни сенки; Касим бег също не напускаше крайбрежието, преди да се убеди, че Джем е приет.
На четвъртия ден привечер откъм брега се дочу глъч, забеляза се суетня. От изток към Касимовия стан се носеше жълто-червен облак. Той пълзеше плътно над земята с онази скорост, която има конницата. Беше ясно и без думи: Ахмед паша отрязваше бунтовниците от морето, искаше да ги наблъска отново в ада на Ликия.
Много ловко, като търсеха прикритие, нашите хора поведоха кораба зад скалите. А ние следяхме със стиснато гърло битката между Ахмед паша и Касим. То не беше и битка — Касимовите се отбраняваха, докато се изнижат назад в планините. Ахмед пък не ги преследва. Видяхме как войската му се разтегли все по брега и ноще огньовете й припламваха ту тук, ту там. Пазеше подстъпите към Ликия.