Дали Ахмед паша не забеляза нашата жалка бирема; дали я забеляза, но нямаше подръка свои кораби; дали не прецени, че (дори на биремата да би бил Джем) за него, Ахмед паша, е особено изгодна и по-нататъшната борба между братята — не зная и не мога да твърдя. Във всеки случай останахме близо до сушата още десетина дни и никой не наруши нашето спокойствие. Не навлязохме навътре в морето, защото чакахме среща, а ни беше страх и от други като нас — корсари. Тая среща чакахме със свито сърце: ще ни приеме ли Родос? Цял ден разминавахме стъпките си по тясната кърма или носа на биремата. Впрочем разстъпвахме се ние: Джем стоеше от разсъмване до сумрак, облакътен върху перилата, вперил очи в азиатския бряг. Спомнях си нощта, преди година вече, когато Джем беше ми изшепнал трескаво: „Страх ме е от границата, Саади!“ Оттогава считах този страх за избледнял, но днес границата бе така видима, жълто-червено очертана над синия безкрай, че Джем отново се връщаше към своя страх: границата!
Не се опитвах да го разведря. През ония дни Джем като да бе стигнал дъното на всяка човешка тъга. Знаех, че за това допринася бездействието, неизвестността: накъде вървяха анадолските работи, измъкнал ли се беше Касим, дали вече нямаше мир между Портата и Родос? Не знаехме нищо. Корабът ни се люлееше тихо между небето и водите; веслата му стърчаха неподвижно, по въжетата почиваха ята птици.
Чувал съм, някога в стиховете става дума за такива едни корабипризраци, които крушенецът вземал за действителни. Ние приличахме на тях.
Докато заранта на 20 юли забелязахме каравелите. Те се носеха стремително върху утринно-сребристите, още сънени води и изгревът ги превръщаше в розови чапли — такива чапли Джем държеше в двореца си в Карамания, защото обичаше всяка красота.
Начело пореше морето голяма трирема със знамето на Ордена — бял кръст върху черно поле.
„Дойдоха! Приемат ни на Родос!“ — искаше ми се да ликувам, а сърцето ми бе свито; знамето веднага ми напомни Френк Сюлейман и прокобите му.
Джем дълго бе съзерцавал малката флотилия. Навярно и тя му се струваше недействителна, както всичко през ония дни. Едва когато свитата се разтича, той ми каза:
— Саади, пригответе се, пригответе и мен! Нека не забравяме, че отивам на Родос не като беглец, а като законен владетел на една империя.
Разтършувахме се из сандъците си, небутнати още от Кайро — нали половин година бяхме все в походи и боеве. Извадихме тържествените одежди на Джем, облякохме го, навихме около главата му дванайсет лакти най-тънка коприна. Сега си дадох сметка колко изпосталял е приятелят ми — сякаш беше облякъл чужди дрехи.
Все пак изглеждаше чудесно. За последните петнайсет месеца от смъртта на Мехмед хан Джем бе възмъжал. Запитах се в какво се изразяваше то и си отговорих сам: в някакво горчиво острие, което пречупваше нехайния чар на Джем. Да, това е — може би човек възмъжава именно когато нещо у него се пречупи.
Изкачих след господаря си кърмата. Всички ние, неголямата му свита, се наредихме в полукръг зад Джем. Вероятно сме били весела гледка в полегатите лъчи, тълпа младежи, облечени във всички цветове на атлаза, сърмата и сахтияна.
Каравелите бяха охлабили платна; греблата им се прицелиха в небето. Ясно: Орденът не ще навлезе в крайбрежната морска ива, съблюдаваше законите.
Видяхме как от голямата трирема се откъсна ладия и бързо загреба към нас. Джем не изпускаше от поглед тази лодка,която носеше съдбата му. Дори помоли един моряк за тръба и се завзира към пратениците.
Бяха двама, различавахме ги вече. Единият — рицар, целият в черно. След малко познахме и другия. Сюлейман. Сюлейман беше жив!
Джем едва кимна на рицаря — немлад, подпухнал мъж с безцветни очи. Безцветен беше и гласът му, когато отправи към Джем късо приветствие и при това го нарече принц. Сюлейман преведе неговите думи, гледайки го толкова отгоре, като да беше въшка — Сюлейман имаше такива едни погледи.
Без да губи време, пратеникът предаде на Джем свитък. Сюлейман го зачете — обилен куп думи, от които само разбрахме, че ще бъдем приети на Родос и ще го напуснем, щом пожелаем.
Вече бях се разсеял, когато нещо ме накара да наостря уши. Все със същия глас, сякаш продължаваше четенето, Сюлейман се обърна към Джем:
— Господарю, само още половин час не ще бъде късно. Заклинам те, Джем султан, заради доброто, което си ми сторил: вярвай ми, не отивай на Родос!
Под дълбокия загар лицето на Джем пребледня — стресна го смелостта на френк Сюлейман. После съобрази, че той не би предупреждавал и заклинал, ако рицарят знаеше турски. И Джем се опита да отговори равнодушно, сякаш искаше допълнителни новини от Родос: