— Ти се връщаш жив, Сюлейман. Това не е малко.
— Боя се, че съм сиренето, което ще вкара мишката в капана, султанъм. Кълна ти се: ти си в опасност!
— Жребият е хвърлен, Сюлейман — заключи Джем отпаднало. — Да вървим!
Френк искаше да каже още него, но Джем вече отмина. Само за миг се задържа той, преди да прехвърли крак през корабните перила. Обърна се към моряците и главатаря им — най-шарената сбирщина, която съм срещал — и изрече високо:
— Благодаря ви, приятели, дето — дали за добро или за зло — опазихте Джем султан!
Корсарите се струпаха около перилата, викаха нещо — всеки на своя език, а езиците им бяха много. И тия възгласи на трийсетина разбойници като че напомниха на Джем приветствията, с които бе го посрещала неговата войска; напомниха му гласа на тълпата. Сега Джем се откъсваше от човешката тълпа, защото ние бяхме само свита — неколцина хранени, платени слуги.
Джем замръзна така, вече с един крак върху въжената стълба, обгърнал с поглед корсарите — за първи път в тоя поглед четях обреченост. Джем сякаш искаше да задържи последния миг, в който бе господар на стъпките си. Види се, това го върна и към Сюлейман — живото, съпътствуващо господаря ни предупреждение.
— Ти остани, Сюлейман! — каза тихо. — Не ще имам мира, ако те зная на Родос.
— Ще те последвам, султанъм. Нищо повече не може да ми се случи.
После се заспускахме по стълбата. Отначало десетмина — ладията побираше толкова. Тя се върна още и пак, за да прибере цялата свита и товара ни.
На голямата трирема бяхме приети от дон Алваро. Посрещането ни беше великолепно. Скъпи килими покриваха цялата трирема. Те се прехвърляха и през ръба на кораба, та той пъстрееше отдалеко като приказно водно цвете. Върху пъстротата му рицарите се откройваха в черно петно. Злокобни — не ми се искаше да призная и пред себе си думата, но тя ми се натрапи.
Дон Алваро приветствува Джем с много дълго слово. Сюлейман го превеждаше — стори ми се — през пръсти, защото на едно негово изречение отговаряха потоци думи у Алваро. А Джем благодари късо и след това се оттегли в покоите, които му бяха определени.
Никога не ще забравя нашата първа вечеря между християни. Отпосле свикнах с техните обичаи и нрави, но тогава още всичко бе ново за мен.
Рицарите се стекоха за вечеря на палубата, на открито. Над главите ни беше опнато пъстроцветно платно. Десетки свещи в дълбоки стъклени чаши осветяваха трапезата. А тя самата бе отрупана така богато, че ни се замая свят. Та вече месеци ние бяхме живели от пексимет и тинеста вода!
Впрочем трапезите бяха две, една срещу друга. Онази, на която щяха да вечерят рицарите — смешно висока, — беше много по-бедна от нашата. Нас поканиха около една ниска маса, обкръжена с възглавници.
Щом насядахме (от наша страна бяхме само приближените на Джем), дон Алваро по техен обичай вдигна чаша за здравето на господаря ни. Той навярно бе считал, че ние не ще пием — нали така повелява вярата ни, — защото се изненада, когато Джем също поиска пълна чаша и я опразни на един дъх.
Ония насреща скриха учудването си и запредлагаха още вино — добро беше виното им, кипърско. Иначе вечерята мина почти в мълчание. Между всички само Сюлейман говореше и двата езика, а той така усърдно се отдаде на ядене, че не му оставаше празна уста. Не се посрамихме и ние — Джем гълташе с охота, каквато не помнех у него, вълча.
По едно време го видях вторачено да наблюдава едного — някакъв рицар, който му услужваше. Рицарят — забележеше ли, че Джем посяга към ново блюдо — отрязваше хапка риба, птица или дивеч и го лапваше мигновено.
— Сюлейман, какво прави този? — попита Джем.
— Иска ли нещо Негово височество? — навдигна се дон Алваро, от което разбрах, че той непрекъснато е слухтял.
— Пита — отговори, като се хилеше неприлично, с пълна уста Сюлейман, — защо този брат похапва от всичко преди него.
— Обяснете на Негово височество! — нареди важно Алваро, а надменната му заповед вбеси френка.
— Обяснявам ви, Ваше височество — поде той, — че у християните съществува следният обичай: щом на трапезата присъствува владетел, неговите гозби предварително биват проверявани от нарочен опитвач.
— О, излишен труд! — усмихна се с цяло лице срещу Алваро Джем. — Трапезата е наистина разкошна, имате отлични готвачи и вашият брат може да не се съмнява в работата им.
— Тук не става въпрос за изискан вкус, султанъм, а за отрова — едва не се задави от смях Сюлейман и изтърва в скута си задушената патица. — Знаете, след такива пиршества по някой често не се събужда.