Джем го гледаше като треснат.
— Е, какво? — промълви най-сетне. — Та коя отрова ще свали опитвача, преди да съм ял от същото?
— Никоя, разбира се — равнодушно работеше над патицата Сюлейман. — Просто спазват приличие, нищо повече.
Джем бе престанал да яде. Дори помислих, че той ще се откаже съвсем, че никога не ще приеме залък от хора, за които отровата е нещо така обичайно — чест примес на ястието. Но господарят ми се овладя. Изправи се, вдигна отново чаша; отблъсна леко брата, дето се натискаше да отпие първата глътка от нея, и произнесе, впил поглед в Алваро:
— Би било обида за рицарите иоанити, ако приема те да опитват храната и виното ми. Щом търся убежище при вас, аз съм отхвърлил всяко подозрение. Моля, Ваша светост, разрешете на този човек да седне между нас и да сподели трапезата ни!
На Сюлейман май му приседна, докато опразни устата си и преведе Джемовите думи. Мъчно мога да опиша впечатлението, което те произведоха отвъд. Смешни ми бяха тия немигащи очи, застинали в безкрайна почуда над издутите от едри залци бузи, над омазаните в масло бради. Докато дон Алваро надви вцепенението си и отговори, като отбягваше погледа на Джем:
— Нищо не е по-скъпо за нас от доверието на един приятел. Благодаря ви, Ваше височество! Благодаря ви от името на Ордена и светата ни Църква!
Сюлейман преведе тия думи между хапките. После добави от себе си:
— Запомни добре, господарю: те говорят за доверие!
ЧАСТ ВТОРА
Трети показания на великия магистър Пиер Д’Обюсон за случилото се на 29 юли 1482 година
Всъщност аз още на 28 вечерта научих от двама братя, които дон Алваро бе отпратил напред с бързоходна бригантина, че нашият висок гост ще пристигне около денонощие след тях. С това на Родос настъпи суматоха, каквато не бях запомнил от голямата обсада насам. През цялата нощ срещу 29 младшите братя се занимаваха с украсата на крепостта и с подготовката на Джемовите покои. Бяхме решили да настаним госта си в странноприемницата на Франция — за това настоявах аз, понеже съм французин.
Преди всичко наредих да изнесат всички наши хоругви и килими; имахме немалко, защото христолюбивото паство от целия Запад, защото заплашените от корсари левантински търговци обсипваха Ордена ни с дарове. Окачени по крепостните стени, по прозорците и терасите на Родос, те му придаваха вид на провансалско село, в което става годишен панаир. Мислех си, че ние почти обиждаме строгото величие на Родос с тази просташка пъстрота, но тя подхождаше за госта ни — дивашкия принц.
Цялата тази дейност зае часовете до зазоряване, та едва призори носачи внесоха в странноприемницата някои мои лични вещи, предназначени да увеличат великолепието й: легло с копринен балдахин, малко писалище, инкрустирано със седеф и корали, няколко тигрови кожи и безброй атлазени възглавници. Разположихме ги в покоите, отредени за краля на франция — странноприемницата ни имаше такива покои, при все че никой френски крал не бе посетил Родос, нито смяташе да го посещава. Тук мимоходом мога да отбележа — това вече не е съществено, защото и Родос, и Френската странноприемница от векове не са в наши ръце, — че на две места зад брокатената тапицерия по стените в тия кралски покои имаше тайници.
Стаите за свитата бяха уредени без всякакъв разкош. Въпреки съзнанието, че съюзът с Джем би бил от висш интерес за Ордена, не се отърсвах от отвратата си към тия диваци — турци, сарацини и прочие левантинска паплач. Не можех да забравя, че едва преди две години съдбата на Родос висеше на косъм заради същите тях.
Беше съвсем съмнало, когато — щом се уверих, че денят ще бъде безоблачен, без дъжд — заповядах да разстелят килими и по улиците, по които щеше да премине Джем султан. Подобна пищност Родос не познаваше. Застанал на терасата пред Джемовите покои, аз съзерцавах площада „Свети Себастиян“, също застлан до ръбовете, сякаш не беше стъгда, а голяма, ярко осветена зала, всред която се издигаше паметникът на светията мъченик — не мислете, че ние, слугите божи, сме безразлични към земна красота.
Всички братя, облечени церемониално, вече бяха отишли на пристана. Нашите музиканти (Родос имаше и свои многочислени музиканти, защото освен монаси тук отсядаха търговци, наемници, авантюристи) бяха се подредили в очакване на госта, окичени с всички цветя, които ни поднасяше южното лято и съвсем малките родоски градини. С една дума, усилията ми бяха оправдани — нашият остров искреше и пъстрееше всред необхватната синева на морето.