Лично аз не излязох на пристана — санът ми не допускаше прекалено внимание към светски господар. Останах под копринен навес, опнат пред паметника, а около мен — братя молители от седем езика. Осмият беше упълномощен да посрещне Джем султан и да го преведе до площада.
Така аз не бях свидетел на Джемовото пристигане. До мен стигаха само възгласите на родосци, високи, но не плътни — населението на острова броеше едва три хиляди души заедно с децата. След виковете гръмна музика — свирците ни задръстваха юлската жега с доста безразборни изпълнения. Очевидно те разбираха задачата си просто: да произведат най-големия възможен шум.
От под навеса забелязах как човешките редици се раздвижиха. Идеше Джем султан, младежът, вече успял да се превърне в легенда. Признавам, че чувствувах някаква малка, естествена завист на петдесетгодишния към двайсетгодишния, естественото озлобление на духовния водач към светския. Не ми възразявайте, че по наше време реалната власт на Църквата била несравнено по-могъща от всяко земно господство — зная го. Реално — да, но тя търпеше ограничения в своята външна изява, във всички ония цветове, коне, панделки и прочие приятна суета.
Не отричам, че първото ми впечатление от Джем султан беше поне непредвидено. Срещу мен яздеше бавно, за да отговаря на приветствията, един съвсем не дивак. Светъл, както биват нашите младежи от Нормандия или Елзас, може би само по-цветнорус, с по-подчертан израз. Да, именно туй ме порази най-силно: изразът на мислещ и чувствуващ човек, който не покриваше моята представа за душевния мир на ориенталеца.
— Добре дошъл върху земята на Светия ни Орден, Ваше височество! — бяха първите ми думи към Джем. — Родос е щастлив да приюти сина на великия Завоевател. Нека в този миг утихне завинаги враждата между нашите славни оръжия; нека утрото на властта ви се превърне в начало на вечен мир между Портата и Ордена!
Гостът отвърна нещо на своя неразбран език, което в превода на брат Бруно прозвуча твърде бледо, в смисъл, че щастието ни било взаимно и Джем имал пълно доверие в мъдростта и благочестието на Ордена ни.
Досмеша ме, когато поведоха госта към покоите му. Аз, който можех да му бъда баща, изкачих стълбите без помощ, а него — цветущия младеж — блъскаха и подпираха двамина езичници така, че едва не го препънаха. По-късно научих: такъв бил обичаят им. Горе, в самите покои, Джем бегло се огледа — без взискателност, но и без възхита. Сякаш открай време е живял в наша наредба.
— Ще ми позволите да ви оставя за няколко часа, Ваше височество — казах. — Починете си от пътя и се пригответе за тържествената вечеря във ваша чест. Надвечер ще изпратя своите приближени, те ще ви придружат до двореца ми.
Вечеря, приближени, дворец… Волно натрапвах на госта ни своето величие, изтъквах му, че Родос не е някоя си Карамания и при нас животът е изковал други мерки, други условности. Джем не изглеждаше да забелязва напъните ми — той ме слушаше разсеяно, като човек, който бърза да остане насаме със себе си. Впрочем същото желаех и аз.
Защото следобеда на 29 юли прекарах в труд и напрежение, каквито едва ли бе струвала на Джем султан едногодишната му борба. През този следобед аз се борех с всички световни сили — от султан Баязид II до Светия ни отец.
Борбата поведох от своята работна стая и по-точно — от писалището си. Само написах десетина писма. Всяко от тях беше така различно, поставяше събитията в друга светлина и предлагаше за разрешението им толкова противоположни мерки, та ми се стори, че десет пъти сменям не само кожата, но и цялата си вътрешност и се превъплъщавам в десет отделни владетели.
Удивлявате ме: защо считате, че тъкмо вашият днешен свят е раздиран от непримирими противоречия? Защо — въпреки хилядолетния си опит — човечеството през всеки отделен ден е склонно да се лъже, че този ден именно представя връхна точка в човешката история? Ето, ние (тогава смятах — справедливо) бяхме приели своето време за „завой на историята“. Чинквеченто, знаете, бе епоха, бременна със сблъсък не само на мнения. Тя подготви трийсети стогодишни религиозни войни, подготви Инквизицията, фландърската революция и Вартоломеевата нощ. Е, какво? — ще ме убеждавате, че вашето време било по-съдбоносно? Простете, ще се отклоня още от разказа си, но държа да имате предвид нещо затъмнено, прескочено в историята на чинквеченто: краят на Изтока като европейска сила.
За хилядолетие — това е половината живот на християнския свят — Западът бе загубил своето първенство, беше се оварварил. Тук владетелски домове никнеха като гъби, образувайки нетрайни държавици, вплетени в сложна зависимост, хранени от по няколко хиляди крепостни и отбранявани от по неколкостотин войници. Издребня мярката на Запада. Едничкото, което още го спояваше, беше Рим, Папството. Слаба утеха. А през това време Изтокът излезе далеко напред, него варварите не оварвариха, той ги превърна в свои поданици или спътници, издигайки ги на равнището си.