В целия възел противоречия навярно немалко допринасяше Папството и трябва да разберете неговите трудности. Досега то бе просъществувало по очевидни причини всекиму от многобройните западни господари беше необходима Църквата, понеже тя благославяше господството им над селяните, осветяваше крепостното право. Един неоглашен от Светия отец владетел спокойно ставаше жертва не на заговор (заговорите гъмжаха и никой нямаше нищо против тях), а на селски бунт — селянинът не би сгрешил пред бога, ако пребиеше някак такъв господар.
Но промяната в живота на Запада болезнено засегна Папството. Градовете богатееха. Това означаваше, че новият вид първенци (търговци, притежатели на работилници) не търсеха благословия за своята власт, тя бе осветена от парите. Собственикът не принуждаваше да му работят — него го молеха да му работят. Той плащаше.
Ето такава подробност преломи живота на Запада и отбеляза Новото време.Тук сте напълно прави в своите разсъждения: простото заплащане на човека,който работи, измени всичко. Тогава Рим почувствува несигурност пред бъдещето; Рим никога не се е самоизмамвал. Затуй светите отци от мое време не оставиха велики имена; те преминаха в историята като дребни интриганти, многоженци или лихвари — нямаше го предишното поле за властта им. Те опитваха да се нагодят към новия ред на нещата, като участвуваха в борбите между владетели и градове, като редуваха жестокостта с всеопрощението. Надяваха се да изплуват над присъдата на времето с неговите собствени средства; отлагаха края на нашата власт. Рим отново беше пред победа на варварите. Но сега варварите идеха отвътре. И по-точно: отдолу.
Вярвам, че не ще стане нужда да се откланям повече от разказа си; вярвам, поне донякъде ви въведох в съдържанието на чинквеченто. Следователно, лесно ще си представите каква мъка беше за мен да напиша ония десет писма до владетелите на Стария свят.
Започнах ги, разбира се, с послание до своя пряк заповедник — до Светия отец. Туй писмо помня, сякаш днес: „Във възможностите на християнството е сега да изтреби ненавистния мохамедански род. Ако доставим войски на Джем, неговите привърженици ще се навдигнат бързо. Брат му е без смелост и ще изпита силен страх; той има малко способни генерали на своя служба. Най-добрият от тях — Ахмед паша — чака само благоприятно събитие, за да се обърне срещу него. Той е писал в този смисъл на принц Джем, молейки го да не се отчайва от съдбата си и да отстъпи временно. Никога не сме имали по-сгоден случай да си възвърнем Морея и част от Архипелага — а каква слава ще спечели с това Ваша светост! За да го постигнем, европейските владетели дори не ще направят големи жертви, защото в Европа ще бъдем подпомогнати от привържениците на Джем, а в Азия — от Караманоглу, желаещ да възстанови своята власт. Заобиколен с врагове, султан Баязид не ще окаже съпротива.
Ние не знаем — завършвах аз писмото си — какъв ще бъде успехът на предложението ни. Засега ще бдим над принц Джем и ще му вдъхваме надежди. Ако бог даде походът да се състои, ще влеем в него от своя страна труда и грижите си. В противен случай, пазейки своята дума, ще постъпим според интересите на Родос.“
Намирате ли един осъдителен намек в това мое писмо? Кълна се в Светата троица, с цялото си същество аз желаех предлаганият от мен поход да стане, за да свържа името си с решаващо успешния удар на християнството над езичниците. Но (признавам веднага) твърде слабо вярвах в успеха на предложението си, защото познавах всички вече изтъкнати съображения на Европа и Папството да се въздържат от такъв удар. Затова накрая бях подчертал, че стоварвам отговорността за провала на похода върху други и си запазвах правото над Джем. В края на краищата, именно мой пленник, тоест мой гост, беше Джем.
Няколко други писма — до кралете на Англия, франция, Испания — бяха доста еднообразни. Аз се обръщах към съвестта на тия владетели, обещавах им слава и задгробно всеопрощение срещу участието в похода, споменавах преимуществата за левантинската търговия от едно поражение на турците.
Успехът на тези писма беше още по-съмнителен — твърде далеко гореше огънят от испанска или английска земя. Повече вярвах в италианските търговски градове — Венеция, Генуа, Флоренция; за тях бяха от значение работите в Средиземноморието. Но нашите скъпи италиански републики бяха вплетени в такава яростна борба помежду си, търговската алчност бе дотолкова затъмнила у тях всеки политически
——
1.Това писмо Джем не получи. То бе заловено от наш кораб у носителя си, на път към Родос (бел. на НОбюсон).
усет, че трудно можеше да се предвиди отговорът им. Най-сетне през оня следобед отправих писмо до краля на Унгария, Матиаш Корвин, сина на Янош Хунияди. То ме оправдава пред историята, то доказва, че не тясно съм бранил интересите на Запада в случая Джем. Защото Матиаш Корвин бе непосредствено заплашен от османците и охотно би се съгласил с моя план. Защото един поход на Корвин срещу Турция би възродил Сърбия, Босна и вероятно — България, ако не възкръснеше самата Византия. Аз знаех това и все пак му предложих съдействие.