Не бих ви убеждавал, че човек като мене — висш духовник, отговорен за съдбата на един откъснат остров в опасност — често отделя внимание на природата, но и досега си спомням много живо вечерта на 29 юли 1482 година.
Отвътре, откъмто залите и тремовете на двореца ми, се носеше висок говор, смехове и музика. Там Орденът и първенците от Родос устройваха почести на Джем, след като официалният ни разговор бе завършил. Немалко измежду тях вече бяха пийнали доста — в гласовете на гостите ми се прокрадваха разни оттенъци на крайна откровеност, на излишна близост или на разюзданост дори. А тук, в откритата галерия пред покоите ми, където бях излязъл, за да събера своите мисли и ги строя в намерение, владееше юлската нощ.
Може би сте забелязали какво очарование се крие в тия нощи на късния юли — тежки, морно горещи, неразбираемо печални. И преди всичко — много, много напрегнати. Сякаш природата се стъписва от своето лятно разточителство и я плаши неминуемият му край — умората, близката есен. Навярно не е точно казано — аз никога не съм умеел да почувствувам нещо извън човека, камо ли да го предам. Но през оная нощ някакво неназоваемо напрежение пълнеше наистина въздуха над Родос. Струва ми се, тъй бива през нощи, когато се замисля или уговаря убийство.
Седми показания на поета Саади за случилото се на 30 и 31 юли 1482 година
На сутринта се събудихме с глави, тежки от снощния гуляй — братята наистина не бяха пестили кипърското. Докато се оправяхме, при нас бяха въведени трима от по-важните братя (тогава не различавах степените им) и доложиха на моя господар, че били удостоени да го разведат из острова и му покажат неговите забележителности. Не ми се видя Джем да е особено възхитен от тази възможност, но той не обичаше да отказва, все се боеше да не обиди нечие внимание.
До късно следобед конете ни изкачваха разни родоски хълмове — за планини не можеха да минат, — а ние слушахме обясненията на брат едикой си. Той ни описваше събитията, разиграли се по тия места, съобщаваше ни имена на параклиси, порутени езически храмове, заливи и скали. Това вършеше необикновено усърдно и видимо, без да бърза. Не разбирахме твърде защо. Джем, за когото бяха предназначени разточителните му приказки, вече не сдържаше досадата си и се стараеше да ги съкрати със своите еднообразни, едносрични потвърждения.
Но брат едикой си устоя на своя дълг и ние се прибрахме капнали късно следобед, за да хапнем надве-натри и се строполим върху постелите си.
Бях в стаята на Джем. Трябва да ви кажа, че обикновено спях при него, като си постилах в подножието на леглото му. Откак напуснахме Карамания, преследваше ме страхът, че Джем ще бъде убит насън. Само съзнанието, че убиецът би трябвало да мине през мен, ми даваше спокойствие. И най-вече — спокойствие на Джем. От Карамания насам Джем избягваше нощната самота, непрекъснато търсеше нечия близост, да говори или да слуша, понякога и да мълчи, но безусловно да мълчи с някого.
И така, през оня следобед, щом господарят ми се отпусна за почивка, аз пак се свих в нозете му върху тигровите кожи.
След малко го усетих, че поне дреме, а може би и спеше — тогава, още млад, Джем спеше безшумно. Понадигнах се, защото се боях да не е заспал открит, когато някой потропа. Припряно, сякаш ще нахълта и без позволение.
Открехнах тихичко. Пред прага стоеше френка, уловил за ръка — но не така, както се държи за ръка, длан в длан, а стиснал яко през китката — един млечно млад монах.
Веднага ме изплаши лицето на френка. Мислел съм, той разнася най-горчиво-затвореното, най-отчаяно-дръзкото лице по земята. Чак сега отбелязах, че онуй е било нищо, ако го сравниш; днес Сюлейман беше разтърсен издъно и (неправдоподобно, защото стотици пъти сам бе заявил, че няма какво да го стресне, от какво повече да се бои или да загуби) просто ужасен.
Без да продума, Сюлейман грубо ме отмести с рамо от прага и натика вътре младия монах. (Момчето нямаше бял кръст върху лявата гръд, отпосле узнах, така се носели послушниците на Ордена.) То изглеждаше сякаш ще припадне — бе сковано от страх ли, от мъка ли — още не знаех какво. Френка все стискаше китката му, като да се боеше, че ще избяга, ще го изтърве.