— Събуди веднага господаря си! — изсъска той.
— Султанъм — подчиних се на тоя тревожен шепот, — моля те, султанъм, чуй!
Джем се пробуди бавно, сънуваше първия си сън; запривлича унесен поглед през мене, френка, непознатото момче. И схванал у нас тревога, скочи като ухапан.
— Какво има?
— Господарю, защо не ме послуша, султанъм! — отчаяно издигна глас Сюлейман. Забравяше всяка предпазливост. — Прав излязох. Как не исках да бъда прав, султанът!
— За кое? — ужасът ни вече се предаде и на Джем, смеси се с усилието му да преодолее съня и господарят ми пребеля, измъчен, почти жалък.
— Днес тебе те развеждаха из цял Родос, нали, господарю? Нали цяла заран и следобед те разтакаха далеко от крепостта?
— Да. И какво от туй?
— Знаеш ли защо, султанъм? — задаваше безсмислени въпроси френка.
— Откъде ще зная! Говори!
— За да не ги видиш как се стичат в разбойнишката си пещера, за да не разбереш, че се съвещават, решават, действуват, затова!
— Пиян ли си, или полудяваш? — каза Джем и сам разтърси глава. — Каква пещера и какви разбойници?
— От заранта до след пладне Големият съвет е заседавал. Решавал е твоята участ, султанъм!
— По моята участ няма какво да се говори, аз вече я реших. Снощи уговорихме с великия магистър да пише до Маджарско и Немско. След месец най-много — щом се получи отговорът на техните крале — ще замина за Румелия. Навярно магистърът го е съобщил днес на братята.
— Не, султанъм! — натърти Сюлейман. — Ти не ще заминеш за Румелия. От заранта допреди малко Големият съвет е разисквал къде да бъдеш изпратен: в Рим или във Франция. Където решат — защото още не са решили, — там и ще вървиш, султанъм.
Страшно мълчание натежа над стаята — нарушаваха го само родоските продавачи, които предлагаха стоката си на площада „Свети Себастиан“. А ние четиримата сякаш стояхме около пресен труп.
— Сюлейман — прошепна Джем след време, което ми се стори безкрайно, — сигурен ли си?
— Затова ти водя и свидетели, султанъм — Френка раздруса момчето и му каза нещо на своя език.
То усърдно закима, като да беше нямо. Но целият му израз, преданите очи, вперени в Сюлейман, доказваха, че онзи говори чиста истина.
— Брат Йоаким се смушил в един тайник до залата на Съвета и оттам чул — по-хладнокръвно заговори френка. — Слушал цели шест часа, братята се съдрали да спорят. И не казали последната си дума, султанъм, нея ще узнаем утре.
— Сюлейман, аз притежавам писмото на Ордена, подпечатаните му уверения — бореше се срещу вестта Джем. — Кой владетел ще има доверие в Д’Обюсон, ако ДЮбюсон излъже един владетел? Не, той не е луд, дори да би бил коварен!
— Много мъдри са заключенията ти, султанъм — отговори Сюлейман, — ако не ги опровергаваше самата истина: Орденът ще те изпрати, където реши за уместно.
— Та това е плен! — изкрещя върху него Джем, като че тъкмо френка бе посегнал на свободата му. — Корсари не превърнаха своя гост в пленник, корсари! А ти ми доказваш, че великият магистър…
— Какво ще ти доказвам, господарю! — уморено го прекъсна френка. — Добре, не вярвай.
И пусна китката на момчето. То не се поклони; изсули се заднишком и го чухме как слезе по стълбите — диво, сякаш бягаше от пожар.
— Кой беше пък този? — Джем много искаше източникът на Сюлеймановата новина да е бил съмнителен.
— Има ли значение? — вдигна рамене Френка. — Сам, без да съм го търсил, дойде при мене.
— Преголяма смелост, не мислиш ли? — усмивката на Джем беше корава; ужасът още сковаваше чертите му. — Не играе ли твърде опасна игра твоят млад брат? Или някой враг на Д’Обюсон (и ДЮбюсон има врагове) ни го е изпратил, за да настръхна срещу Ордена?
— Човешкият живот е прекалено висок залог като за игра, господарю. — Сюлейман очевидно имаше предвид не своя млад брат, а себе си. — Просто името Бруно означава нещо на Родос; навярно някои други, които мислят, както някога аз, ме имат за твърде близък. Дори без да са ме видели. Поради единомислието… Понякога поради единомислие хората са способни на много…
Не бях запомнил такъв глас у Сюлейман, френка говореше тихо, с някаква и тъжна, и нежна гордост. А (въпреки че не ми беше до наблюдения) аз долових: Френка — чуждият, никому неблизък, от никого необичан, ничият френк — най-сетне бе намерил лек за своята болна душа. Бруно беше възмезден; неговото име бе станало пример за две или три момчета, почувствували онова, което бе прогонило техния непримирим, непознат и родствен брат при нас.
Не бива да се сърдим на Джем, че той отмина промяната у Сюлейман — Джем все още беше зашеметен. Изведнъж: