— И все пак обяснете ми, Ваша светост: какво налага да бъда отпратен тук или там? Струва ми се, уговорихме, че щом сключа договора с вас, аз ще отплувам към своите румелийски владения или най-малкото — при краля на Унгария. Защо се поставя въпросът, къде да ме денете. Не разбирам!
Познавах Джем; забелязвах, че той с мъка сдържа вика и сълзите си. Нямаше нищо по-лесно от това да изкараш из кожата Джем — твърде нежна, твърде чувствителна беше неговата кожа.
— Господарю — с много тъжно достойнство му отговори Д’Обюсон, — не искахме да ви тревожим излишно. Но щом настоявате… (Тук магистърът видимо потисна въздишка.) — Вие не сте в безопасност на Родос, Ваше височество.
— Защо? … Как?… — заекна Джем.
— Родос е всъщност обсаден. Наоколо шарят непрекъснато турски корсари; в Ликия и Киликия султанът държи значителна войска. Кое ни уверява, че утре Баязид не ще хвърли всички средства, за да заеме острова ни, или поне не ще опита едно добре устроено отвличане? Необходимо ли е да бъдете тъкмо тук, в най-застрашеното владение на Ордена, когато можете да изчакате сгодния миг в някое от другите?
— За какви други говорите?
— За многобройните замъци, завещани на иоанитите от благородни дарители. Замъци из Лотарингия, Савоя или Дофине. Лично аз поддържах такова предложение. Мнозина братя настояваха да ви прехвърлим направо в Рим, под крилото на Светия отец, чиято намеса ще принуди владетелите на Запада да ви се притекат на помощ и ви предоставят войски. Но с това аз не съм съгласен и не ще се съглася. То би се изтълкувало във ваша вреда. Джем султан в Рим… Не звучи добре, нали?
Боже мой, не си ли играеше с нас този човек! Как ловко премина от отбрана в нападение; как ни накара да се червим заради низките си подозрения и да обсъждаме заедно с него въпроси, които бяха лична работа на господаря ми.
Въпреки смешната си доверчивост, май и Джем отбеляза колко неуместен е разговорът ни.
— Благодаря ви за вниманието, Ваша светост — каза. — Ще взема предвид съветите ви, когато решавам накъде ще се отправя, напускайки Родос.
Поклони се на магистъра, поклонихме му се и ние. Преди да се обърна, зърнах в погледа на Д’Обюсон рядка смес от чувства: жестокост, презрение, досада, твърдост. Но всичкото едва загатнато.
„Проклет да е мигът, в който се изтикахме под властта ти!“ — помислих си, а същото бе мислил и Джем, докато се връщахме към нашата странноприемница. Защото, щом се прибрахме, той ме помоли за дивита си и за хартия.
Не предполагах, че се готви да нахвърли няколко стиха — Джем съвсем нямаше оня вид, с който сядаше над своята любима работа. Дълго седя той над белия лист, подпрял глава, съсредоточен.
— Саади — каза ми, когато навън вече беше се смрачило, — знаеш ли кому се готвя да пиша?
— Нямам хабер, султанъм.
— На брат си — безизразно отвърна Джем. — Ще пиша на Баязид. Той не би позволил на неверниците да се гаврят с Мехмедовия син, не би допуснал да ме подхвърлят от ръка в ръка. Та ние въпреки всичко сме братя, Саади, и аз никога не съм пожелал неговата смърт, дори не цялата му земя. Да — продължи сякаш на себе си, — Баязид не ще ми откаже помощ, щом се касае до чистото име на Османовци…
— О, бъди уверен, султанъм! — извиках, смаян от чутото. — Баязид ще ти хвърли с твоя помощ въжето. За какво беше всичко, ако си смятал да умираш?
— За нищо, прав си. — Цялото същество на Джем изразяваше смъртна умора. — Бил съм предопределен за ранна смърт още от рождение — защо й се противих? Баязид наистина ще ме убие, зная го. А онова, което ми готвят тия черноризци, не е ли също смърт, но бавна, позорна?
— А да не мислиш, че Баязид ще те убие почетно, с цветя и музика? — Виках, не по силите ми беше всичко, което преживяхме последните дни. — Никога не ще бъде късно да умреш, господарю! — казах аз като стар припев.
— А може би и за мрене ще стане късно! — вече ми кресна и Джем, макар дотогава такова нещо да не беше се случвало. — Нали помниш думите на френка в Ликия: ще бъде късно!
Джем нетърпеливо тръсна глава. То означаваше да го оставя на мира. И аз се свих до постелята му, млъкнах. Навън беше вече тъмно, настъпваше черната, душно-непрозирна родоска нощ.
А Джем пишеше. Той не обичаше да го наблюдават, когато пише, и аз го правех крадешката. Виждах, че туй писмо му струва много — Джем смени на няколко пъти цвят и бършеше потно чело.
Бях, види се, позадрямал, когато усетих ръката му.
— Саади — стръска ме той, — виж, прочети! Боя се, че не излезе добре.
Взех листа, изписан цял. Първите му редове бяха без значение — поздрави и пожелания. А под тях зачетох: