„Като се простирам в нозете на Ваше величество, моля го да изпълни молбата ми и да прости моите грешки. Величайшето ви великодушие не би отказало на един клетник малка частица от благата, с които обсипвате цял свят, още повече че този клетник съзнава вината си и смирено проси прошка. Ваше величество не би търпял аз да съм пленник у неверниците, аз, правоверният, който произнася свещени думи: «Има само един бог и Мохамед е негов пророк.» Съдбата ми изцяло зависи от вас, защото съм роб с оковани ръце и нозе. Саванът на безчестието покрива лицето ми, главата ми е подложена под меча и готова да получи съдбоносния удар. Ако такава е вашата воля, хваля бога — ще й се подчиня. Но ако милосърдието и великодушието ви ме извлекат от тая ужасна пропаст на бедите, кълна се в бога, който всичко вижда, че никога не ще предприема нищо без вашата владетелска воля.
О, господарю, дайте подкрепа на един нещастник, който няма друго убежище извън спасителната сянка на благоволението ви! Позволявам си надежда, че верската ревност и владетелското ви великодушие ще ви внушат такова решение и ще ми изпросят милостта ви.“
Казвате ми, че вашите науки не приемали това Джемово писмо за достоверно; невъзможно било, казвате, човек с ума си да се мята така от крайност към крайност, сам да се предава ту на един, ту на друг свой враг. При все това, възможно е. Нима вашите дълбоки науки не са ви довели след толкова търсения до единствената абсолютна истина: всичко е възможно в света, в който живеем, невъзможно няма. Не възразявайте! Дотогава, докато тъпчат тази земя милиарди хора, ще има и милиарди постъпки, милиарди решения, милиарди думи, истински и лъжливи. Можете ли да ми назовете даденост извън такова число?
Приемам: онова, което извърши Джем през вечерта на 30 юли 1482 — неговото писмо, — беше безразсъдство или просто глупост. Но как да обвиниш в липса на здрав разум животината, чула как щраква капанът? Тъй се мяташе Джем в кафеза си — както бива с лишените от свобода зверове, — хапеше се сам, сам си причиняваше вреда.
Разсъждавах над това, докато уж четях писмото до БаЯзид. То никога не стигна своя получател или пък получателят му се направи, че не го е получил — неизвестно е и до ваши дни.
— Султанъм — казах, — какво целиш с туй писмо? Чувал съм да твърдиш често: няма милост за падналия! А ти показваш не че си паднал — че си смазан. Наистина ли разчиташ на братска милост, приятелю Джем?
Той ме слушаше със затворени очи.
— На нищо не разчитам, Саади — отговори ми. — Аз вече не мисля за живота си, той принадлежи на брат ДОбюсон. Искам едно — да се оправдая пред нашите, пред паметта на баща ми, пред потомството и историята: аз съм се предложил на Баязид. Нека ме вземе и убие — ще ме е убил той; нека ме остави християнски пленник — ще го е направил той…
А има и още нещо — Джем отвори очи и като през ручейна вода на дъното им провидях надежда: — Защо винаги предполагаме зло у хората, та нали някъде съществува и добро? Дали е съвсем изключено у един брат да заговори кръвта? Та Баязид е петнайсет години по-стар от мене, аз съм му едва ли не син. Как ще ме осъди Баязид, без да го тревожи духът на Завоевателя?
„Полудявам! — помислих си внезапно, защото наистина усещах как под черепа ми плъзват стотици мравки. — Всичко е без изход — мислех си, няма изход за човека от капана на света! Животът тъй е нареден, че всяко твое действие и дума са или престъпление, или смирена молба. На престъплението отговарят с наказание, а на молбата — с удар. Отвсякъде се сипят удари върху човека, боже, а той — слабият, страшно краткият човек — трябва да върви, принуден е понякога да тича през черния житейски лес и винаги да има наум, че всяка негова крачка е съдбоносна, че всичко, всичко, всичко е безвъзвратно, щом веднъж стане или бъде казано!…
Кой, чие сърце и глава могат понесе това десетилетно изтезание? Кому се сърдиш, боже, за греховете ни? Виновни ли сме, че светът ти е така голям, многолик и объркан, та не само ние — ти не успяваш да се оправиш в него и трупаш несправедливост върху несправедливост!…
Боже милостиви, дано не полудея; какво ще се случи с Джем без мене, боже!…“
Помня, мълчахме дълго. Изписаният лист лежеше под свещта като присъда или завещание — с една дума, като някоя от ония уж никакви хартии, които понякога тежат повече от стохилядно сражение, земетръс и чума.
Не зная как и колко сме спали. По-страшна от пъкъла беше тази потискаща, пълна с комари и видения южна нощ. Още не бяхме се вдигнали, когато някой почука.
Беше Сюлейман. Пак както вчера ме сепна видът му. От Ликия насам Сюлейман беше загубил дързостта си на отписан човек. През последните седмици той винаги изглеждаше някак разстроен и напрегнат, но затова пък — зареден с действие. А онази утрин Френка сякаш беше се завърнал към себе си, намерил отново своето горчиво спокойствие.