— Какво има? — повдигна се на лакът Джем.
— Нека помълчим в памет на брат Йоаким, султанъм — каза френка.
Ние го гледахме, ударени.
— Отзарана, много рано — тук рибарите излизат преди изгрев — намерили трупа на моя млад брат. („Моя брат“ Сюлейман изрече така, като че се касаеше наистина до брат му, а не до член на същото духовно братство.) Бил гол. Дрехите открили по-късно на брега. Навярно е отишъл да се къпе и поплува, казват… Момчетата обичат това.
Сюлейман говореше сякаш в унес, нечовешки равно.
— Кой знае защо — продължи, — на главата му имало голяма рана, бил направо с пробит череп. Навярно вълните са го блъснали о някоя скала, казват.
— Кой казва? Какви вълни, тук заран морето спи като… — започна Джем, но не довърши; френка му направи знак. Той сложи едната си ръка пред устата, а с другата описа кръг околовръст.
Разбрах: Сюлейман напомняше, че ни слушат стените.
Защо не сте ни видели отнякъде през оная звънтяща утрин, която напираше в стаята ни, оживяваше цветовете на възглавници и килими, играеше в чашите и в сребърните съдове. А ние седяхме един срещу друг мълчаливо, стараехме се да си предадем своите мисли с погледи и пръсти, искахме да бъдем наблизо, за да изпитваме по-малко страх пред невидимата, наказващата ръка на Ордена.
Трима чужденци във великолепната френска странноприемница, всред прелестния остров Родос, който плуваше между най-ведрото на света небе и най-ласкавото на света море през едно чудно, цветно, южно утро.
Четвърти показания на великия магистър Пиер Д’Обюсон за лятото на 1482 година
Извинете, чух как Саади ви занимаваше със смъртта на малкия брат и тънките душевни преживявания на героя си. Изобщо — без да ми е работа — имам чувство, че тоя Саади никога не отговаря пряко на въпроса, занимава ви с детински разсъждения за дни, когато зрееха световни събития. Тогава все още ги водех аз, Пиер Д’Обюсон.
През юли бях изпратил много тайно от Джем и хората му двама наши братя в Адрианопол, в резиденцията на Баязид. Новият султан очевидно избягваше Константинопол; там всеки камък помнеше Мехмедовите победи и тълпата би могла да се отдаде на неприятни сравнения между Завоевателя и възцарения му син. Проводих братята с твърде рязко предложение за мир; то можеше да мине за изискване. Бе време да ударим с юмрук по масата — разполагахме с бъдещето на самия султан.
Докато очаквах завръщането им, следваше да се отърва от Джем. Ако бях сполучил да започна преговорите тайно, то в никой случай не би останал в тайна техният свършек.
През ония дни, докато почти всеки обяд или вечеря бях с Джем, докато се мъчех да го развлека и същевременно да го убедя без натиск, че животът му на Родос е несигурен, аз изнемогвах под тежестта на своята задача.
Преди всичко не съвсем лъжех госта си, когато твърдях, че той е в опасност. Впрочем Джем трябваше да замине за Европа. Но за къде точно? Нищо по-лесно от това да го препратя в Маджарско, тогава войната между Корвин и Портата би била въпрос на месеци. А биха ли ми простили Светият отец, Венецианската република, франция и Испания подобна война? Тъкмо сега, когато Завоевателя го нямаше, а синът му зараздава милости (и тепърва щеше да раздава!) на търговците от Запада; когато — по липса на Византия — ние се готвехме да заемем първо място в търговията с Изтока. Не, нямах право на такава стъпка; тук се касаеше за много повече от благото на Ордена и Христовата вяра — касаеше се за първенството на Запада, а този въпрос не бях властен да реша сам. Ролята ми беше да изчаквам, като опазя Джем султан. Тъкмо тук беше трудността.
Под наша пълна власт се намираше само Родос. Останалото — няколко замъка из франция и Италия, няколко манастира на Ордена ни — всичко това беше всред нечия земя. На крале, князе или графове. Самите ние там им бяхме подчинени, дължахме им покорство. С една дума, щом отправехме Джем в Европа, той излизаше из нашата непосредствена закрила.
Нямате представа колко безпокойни часове прехвърлях изброените възможности, възможните опасности. И стигах до заключение, което малко ме успокояваше, ако Джем се превърне в каквото предвиждах — в най-силния коз на международните отношения по наше време, — той не би могъл да остане собственост на такава дребна сила като Ордена. Много по-могъщи — Папството, франция, Венеция или Маджарско — ще извършат необходимото, за да го получат. Тогава аз, който бях приел всички неудобства, свързани с Джем, ще се озова на сухо…