Понякога, през ония седмици на размисъл, проклинах часа, в който на Родос бе слязъл този прекалено доверчив, обезоръжаващо чаровен млад човек. Защо, по дяволите (боже прости!), намериха тъкмо Родос стъпките на беглеца? Защо — след като съдбата му явно ще облагодетелствува Папството, Франция или Венеция — не беше се замел именно във франция или Венеция?
Това бяха пораженски мисли. Все още нищо не бе загубено, защото пред света аз бях пленил Джем. Всеки, който би ми го отнел със сила, всъщност позволяваше и другиму това.
Да ви призная с огорчение, от многото божи повели властелинът спазва строго само една: „Не прави на своя ближен нищо, което не искаш да направят на тебе!“ Вгледайте се във вашия свят и ще забележите, че тя е все още в сила, що се касае до властелините; ще забележите, че светът би вървял другояче, ако силните на деня не съблюдаваха негласно това едничко задължително правило помежду си.
Знаех, че моите пратеници до султана ще се бавят около месец при благоприятни ветрове. А преди завръщането им започнах да получавам важни писма: отговаряха ми ония, на които бях съобщил за нечаканата божия милост.
Първи се обади кралят на Неапол, феран. Как да ви убедя, че бях предвидил почти всяка негова дума? феран естествено пишеше, че случаят, подарен ни от провидението, е неповторим; че сега или никога християнството ще отхвърли в Азия антихристите. Но феран не можел да вземе лично участие в този забележителен поход, защото бил зает във война с Папството и Венеция. В случай че аз, Д’Обюсон, бих ходатайствувал пред Светия отец за умиротворение на цяла Италия, не би се колебал да поведе до своя последен войник срещу езичниците.
Казах, бях предвидял напълно подобен отговор и отговори изобщо, а онова първо писмо все пак ме докара до изстъпление. Ще рече, аз, магистърът на две хиляди черноризци, трябваше да смиря глутница всемогъщи, самозабравили се владетели, за да бъдел осъществен кръстоносен поход! Само това ли ми искаха, нямаше ли още? Да не би Константинопол да ми е бащин феод, а спасението на християнството — лична печалба, та ми вменяваха в дълг тази непосилна, абсурдна задача!
И така феран Неаполски беше ми се изсмял в лицето. Очаквах останалите; те не закъсняха. Май че тайно бяха успели да препишат една и съща чернова, до тая степен се оказваха еднакво възхитени, еднакво благодарни на случая, еднакво решени на помощ. И еднакво завършваха посланията си с непреодолимото „но“.
Различен беше отговорът на Матиаш Корвин. Маджарският крал съкращаваше възхитата и благодарностите си. Той кратко бе заявил, че поставя в разположение на съюза (ама къде го съюза, за бога!) цялата си войска и приема да ръководи действията по суша, като предоставя морската война срещу Турция на италианските държави.
Отначало помислих, че и Корвин ми се смее, макар да не му беше до смях. После разсъдих — какво друго решение да предложи? Маджарско никъде не опираше на море, а една война с османците трябваше наполовина да бъде изнесена точно по море.
„Злочести Матиаш!“ — казах гласно, защото знаех, че освен с мен нашият свят ще се подиграе и с Корвин.
Оставаше ми една последна надежда — Папството.
Колкото и странно, Светият отец не побърза да се израдва на милостта божия, изляла се над пасомите му. Донякъде предвиждах и туй. Преди години, когато още изучавах светите науки, аз познавах отблизо оня, който по-късно стана папа Сикст IV и който би изгнил извън историята, ако не бяха недостойните му разпри с Медичите и феран. (А, да. Той заплати — с моите пари, както и с парите на хиляди смирени християни — строежа на един малък параклис в Светия град. Поръчката по стенописа му след туй успял да вземе някой си Микеланджело Буонароти, личност тъмна и във всяко отношение ненадеждна. Отпосле — когато и Сикст, и аз, и самият оня Микеланджело сме се преселили във вечността — художественият вкус изпаднал дотолкова, че зографиите на рисувача станали дори известни, а параклисът запазил все пак названието Сикстински. С тази придобивка отмина в историята моят някогашен съученик.) Не говоря така от завист, вярвайте. Но повярвайте ми и че той беше човек всестранно недостоен. Та аз добре знаех на какво е способен Сикст.
В онова свое писмо той бе надминал дори себе си по безличие. Представете си — папата, под чието върховенство се намираше Орденът ни, нито с една дума не чертаеше път за развитие на отношенията между Ордена и Джем, между Ордена и Портата, между Портата и християнството. С няколко думи Сикст IV отговаряше, че е доволен от стечението на обстоятелствата, което било ново доказателство за божие благоволение, за което пък от своя страна били причина особено богоугодните действия на Римската курия. (Беше изказано тъкмо толкова увъртяно и нескромно.) Точка.