Отпърво Джем приемаше безстрастните предупреждения на магистъра недоверчиво. Но нищо не завладява човека по-лесно, по-безразсъдно от страха. Не дори след месец Джем твърдо вярваше, че е заплашен. Вярвах го и аз. Та и днес, ако трябва да бъда искрен, ще кажа отново: на Родос господарят ми не беше извън опасност. Така доживяхме деня, в който сам Джем пожела да отпътува за франция. Тогава прочетох у магистъра нескрито тържество: беше постигнал своето! Джем султан му просеше вече не подслон — просеше защита.
Съветът веднага нареди да ни приготвят голямата трирема на Съкровището; почти всеки ден господарят ми биваше посещаван или посещаваше магистъра — изглежда, имаха много да уговарят. След тия посещения (те ставаха най-вече на четири очи, като изключим двете Сюлейманови) Джем мълчеше; той упорито взе да крие от мене преговорите си с Д’Обюсон.
Една вечер не издържах.
— Боя се, господарю — казах, — че към всички злини ме сполита и тая: загубата на твоята любов. Защо сърцето ти се затвори за мен, нима аз не съм прахът под нозете ти?
— Престани, Саади! — отговори ми той. — Премного недомислия извърших пред очите ти, премного тревоги стоварих върху твоите плещи, изплаках много разкаяние през нашите нощи. Време е, струва ми се, да отговарям за действията си сам.
— Добре, не искай съвет, нито помощ, но нека остана стената на плача ти — сподели ми мислите си, Джем!
Джем се засмя горчиво; изразът му ми напомни Д’Обюсон в неговата мъдра самота.
— В това само да споделиш има нещо подло, Саади. Никой жив човек не е стена. Аз наистина искам сам да реша живота си.
А аз пак се боях. Страх ме беше, че Джем, оставен насаме с магистъра, ще натвори бог знае що.
Когато ни известиха, че всичко е готово и ще потеглим нощес, почувствувах облекчение. То е разбираемо — във всяко заминаване има частица надежда.
При пълен мрак напуснахме френската странноприемница. Навън ни чакаха десетина послушници да се погрижат за товара ни. Чакаше ни и сам брат Д’Обюсон. Тая вечер той не носеше високите си знаци: беше наметнат с прост чер плащ и ми заприлича на заговорник или убиец, който не може се откъсна от мястото на престъплението си. Магистърът очевидно нямаше работа тук. Всичко, което бе имал да уговори с Джем, беше уговорено. С присъствието си той дори пречеше на послушниците да товарят. ДОбюсон навярно усещаше колко неуместно бе това присъствие и го оправдаваше с много благопожелания и уверения.
Из мъртвите улици на Родос преминахме тихо. Беше започнало да вали — един от ония почти летни, но гъсти от печал дъждове. Джем яздеше начело. До коня му крачеше пеши великият магистър. На пристана ни чакаше триремата със загасени огньове и опънати платна; очертанията й се размекваха в морската мъглица, а моряците, опрени на корабните перила, изглеждаха като тъжни мокри кондори. Една по една лодките с товара и хората ни се оттласкваха от пристана. Джем продължаваше да чака на брега, напълно отсъствуващ. Там бе застанал и ДОбюсон. Така, както бях в ладията, виждах ги отдолу нагоре, с грамадни тежки поли и малки глави. Джем светлееше из сумрака, а до него — като негова сянка или съдба — чернееше великият магистър.
Струва ми се, че те се и разделиха, без да разменят дума. Джем изведнъж скъса със сянката си и скочи в ладията. ДОбюсон остана на брега, докато го изгубихме из очи — изгубих го аз, защото господарят ми веднага се спусна в трюма и не излезе навън дълги дни.
Пътувахме лошо. Бе настъпило затишието на всяка ранна есен и ветровете отпочиваха. Триремата ни стоеше не върху води, а сякаш върху твърд — без да се полюшне — цели седмици. Братята бойци прекарваха времето си в полугласни разговори, а щом затворехме вратата, чувахме как трака зарът о чаша: играеха, та се късаха.
И всичко течеше така — вяло, досадно, — докато ни застигна вятър и подкара към Европа.
Тогава оживя и Джем, от когото за последните седмици бях чул десетина думи. Още при изгрев той се качваше горе, взираше се на север. Разбирах го: Джем нетърпеливо очакваше света.
Защото родината ти все още не е свят — тя е твоя част, един много голям дом; ти познаваш дори ония нейни краища, които не си видял — познанието за тях иде с кръвта и млякото. „Свое“ — тежка и значителна дума — свое е всичко в една родина. А как, за разлика от нея, бих определил света ли? Трудно… Не намирам достатъчно възторжени изрази. Та нали всяка част свят, отпечатана в съзнанието ни, е нашето богатство — безценна книга, която разлистваме в часове на размисъл, на болка, на затворничество и пренасяме читава до мига на последния мрак… Не, отказвам се да го определя, то е над думите.