Все пак у света има нещо, което го прави така скъп — ти долавяш тъкмо нея: неповторимостта. Неповторима поотделно е всяка твоя среща с някой град, остров, бряг и прекрасното е, дето знаеш, че тя не ще повтори. „Ето, стъпвам за първи път на този бряг — мислиш си, — за първи и последен път; никога не съм минавал по тая улица — мислиш си — и никога не ще мина.“ Страшно пълно, както не си предполагал, че може, работят сетивата ти при такива срещи. Не две малки дупки за очи и две още по-малки — за уши, имаш вече; ти цял си широко отворен прозорец, през който нахлува светът. Той донякъде те пълни, след това — изпълва до пръсване; светът те разкъсва и стопява. И за един кратък миг — опитай да не го пропуснеш! — ти се превръщаш в каквото си бил при зората на времето: в елемент от божия свят…
Не бих се оставил на така далечни от задачата ви размишления, ако не исках да изясня Джем през онова наше пътуване. От Сицилия нататък не бяхме изпуснали сушата. Вървяхме все покрай брега, а той се менеше с часове. Менеше се и Джем — винаги съм бил убеден, че между Джем и света съществува необяснима, но много дълбока връзка. Трескаво сух в Ликия, морен в Родос, Джем сякаш взе да се налива покрай бреговете на Италия.
Какви брегове! Те се издигаха над отпуснатото, плътно море — огънати в топла дъга или изострени внезапно като крясък. Белият им камък бе пъстър от храсти и ивици трева, а из пролуките му като да се стичаха повлекла бръшлян, дива лоза. Не ще ви говоря за дърветата и цветята на онзи бряг — струваше ми се, че целият той не е сътворен от несъзнателна сила; струваше ми се, че някой, изпреварил представите и вкуса на творец, размесва тук палми с морски бор и кипарис и ги огражда със зид от столетници, че нарочно из мочурливите, масленозелени, мъхести впадини се обажда яркожълтото на мимозите и съвсем умишлено всред сивия скален лишей вика някакво до болка силно мораво — глициниите. А, пряко всичко минава златният портокалов пояс и над всички завършва ръба убитият цвят на маслиновите гори: бледо-сиво-синьо-зелено, което сякаш свързва хоризонта с небето и те кара да се чувствуваш в засводен храм.
Малко объркано излезе, простете, но бяха пияни сетивата ми.
„Вижте! — ликуваше всяка частица от мен. — На този, на такъв свят съм гражданин аз, поетът Саади! Нищо, че Иран е на месеци път; нищо, че не ще видя повече Карамания. Поетът не служи войник и не му броят плата — поетът е световен гражданин!…“
Сега нали разбирате защо по този бряг Джем написа своите най-хубави стихове? Не за красота говорят те, нейното име се споменава само в един много слаб стих. А поетът Джем и остана верен; Джем запази в тайна любовта си към света. Затова стиховете му — дори днес те се ценят като бисер на източната поезия — не бяха посветени на красотата; бяха в състава й.
Ние не говорехме и помежду си за нея. Мълчахме по цял ден, всеки загледан в своята гора, долина, връх. Понякога — когато вятърът падаше или спирахме за сладка вода — Джем се събличаше до голо и плуваше. Плуваше бавно, сладострастно, както се чинеше на ревността ми. Стараех се да се върна към съзерцанието си, а не можех — ревнувах чупливата синя светлина, о която се галеше с цялата си кожа моят Джем.
Не мислете, че тогава започна между нас разривът, дето години по-късно ни раздели — бяха още първите му вестители. Аз просто усещах как обичта на Джем се разпилява като рибарска мрежа, лежала дълго в купчина. Сега я носеха, теглеха, разпъваха все повече вълните.
Навярно намирате странно, че през онзи тесен промеждутък всред събитията Джем бе отдаден на съзерцание, което с нищо не засягаше световната история; че аз бях отдаден на чувства, които вълнуват всеки смъртен. Уверявам ви, върху няколкото талпи, обковани в дъски — върху голямата трирема на Съкровището, — течеше някакъв откъснат от времето живот. И съвсем съзвучно с него приближи една заран към кораба ни Вилфранш — недействителен.
Малка поема — това бе Вилфранш, пристанище на корсари, неподчинено на никой крал или княз. По отвесния склон (върховете му плуваха като острови над крайбрежната мъгла) лепнеха стотина къщи, обрамчени от стена. Заливът беше врязан навътренавътре в сушата; рекох си, че плуваме цял час, докато от двете ни страни все повече се издигаха дългите носове, които ограждат пристана.
Тук действителността ни напомни за себе си: в красивия като поема Вилфранш върлуваше чума. Корабът ни се отблъсна — сякаш погнусен — от крайбрежната улица, пуста, изоставена и мръсна.
Тогава брат Бланшфор (не ви го описвам, защото приличаше на всеки среден черноризец) побърза да ме увери, че всичко протичало благополучно; Ница била за предпочитане. Ница, каза ми той, се славела с хубави жени и прелестни градини, в Ница виното било изключително. Дали и в Ница не ни очакваше чума, брат Бланшфор премълча.