Доколкото си спомням, между Вилфранш и Ница е час път. А са толкова различни! Докато морето при Вилфранш прилича на кладенчово дъно, брегът на Ница е широко открит, плосък, пясъчен. Планините не притискат Ница — те са неин объл и топъл гръб. Ангелски залив наричат този край и с право, такива цветове навярно има едемът: сънливо сребърно море и нежно златисти пясъци, зеленина от всякакъв оттенък, от млечен до маслен.
Пред срещата си с брега Джем накара да го облекат великолепно. Оставих го на нашите слуги, а сам излязох горе, затова видях как корабът ни бавно доближава пристана. Там ни очакваха; навярно брат Бланшфор бе изпратил вестители напред.
Вече различавах отделни лица из тълпата. Повечето бяха на градския народ — мъже (и жени!) в чудна носия, гологлави, шумни. Виковете им стигаха до нас — бяха викове на приветствие, тук ни се радваха. Очите ни привлече отведнъж дружина другояче облечени хора. Тя изпъкваше всред тълпата като малък остров разкош. Сетих се: свитата на дука. Разпознах и него-бе стъпил върху постлана площадка, а все пак не се издигаше над велможите си, та той беше момче. В това време се раздвижиха и нашите на кораба. Джем излезе припряно из покоите си, бързаше за най-трепетната от всички свои срещи; Джем застана на корабния нос. Никога не бях го виждал така хубав. Не поради благоуханията и пищната си премяна — сияеше всяка черта у Джем. Макар неподвижен като изваяние, той цял изразяваше устрем. Заливът на ангелите не би могъл да си пожелае по-страстен влюбен.
Н в отговор на тази страст заливът издигна своето лице. То белееше седефено под китка пера. между дълги, меки коси, които се пилееха по раменете на дук Шарл Савойски. Имаше нещо трогателно, и жадно, и плахо в детските очи. Едно момче виждаше как прибира платна, как пуска котва някаква източна приказка, а неин герой — загадъчен, белязан от злочестие — бе Джем.
Към брега ние слязохме по застлана с цветя стълба. Далеко напреде ни вървеше Джем. Когато застана пред дука, помислих, че ще го грабне и издигне към себе си. тъй двамата сякаш се стремяха един към друг.
Долу разменихме приветствия. Народът викаше, жените ни хвърляха цветя, свирците се мъчеха да надвият шума и цялата тази празнична суета много подхождаше на празничния бряг.
Двамата господари яхнаха конете си и заразговаряха с помощта на Френка. Гледах как се смеят със същия смях, как говорът им става все по-оживен, придружаван от движения, както бива между хора с различен език, а които все пак искат да се разберат без тълмач, направо. Имаше наистина нещо твърде сродно между тия двама князе, расли под различни небеса — между поета и детето. Понеже единият бе роден, за да създава, а другият — за да слуша приказки. Така те тръгнаха редом из широкото, прекрасно поле на въображението.
Месеците в Ница останаха за мене… — не, такова няма! Този бряг изглеждаше още по-пленителен откъм сушата. Живеехме в двореца на дука — малкият беше кралски племенник. особено почитан и богат. Но не дворецът му се е запечатал в паметта ми, а градината. Китките нарови, маслинени, портокалови дървета, високите палми, цветята, разпилени всред мекия килим трева. Водоскоците. Тихите ручеи с пеещо дъно. Дълбокото небе и гъстото вино на Савоя.
А ние пиехме и пеехме. Джем бягаше от спомена за белия като череп остров, за черните братя и своя собствен брат; Джем потъваше пълно в тоя сладък къс настояще; той полека си изграждаше философия, че няма по-излишно от спомена или предвиждането, че няма по-скъпо от днешния ден. Не бе трудно да изработи такъв светоглед един мюсюлмански поет — четете поетите ни. те говорят едно и също: „Ние сме безсилни пред съдбата, наш е само мигът.“
В Ница Джем съчиняваше много. Между две чаши вино. излегнат под палми и мимози, Джем изговаряше новите си стихове, а аз ги записвах, оглаждайки къс хартия върху тамбурата.
Те така изразяваха тогавашното ни настроение, че още помня някои от тях:
Вдигни тази чаша, о Джем от Джемшид! Сега сме в прекрасната франция и всичко ще реши за нас съдбата. Оставете короната на Баязид, защото мой е светът. Целият…
Наистина, нелоши стихове. За съжаление сътрапезниците ни не ги разбираха, тук никой нямаше ухо за източната поезия и ако нещо измъчваше Джем през ония чудни часове, то беше поетическото му усамотение: Джем нямаше слушател извън мене.
Впрочем дните ни протичаха, поделени между песни и вино. Малкият дук седеше всред тази не за възрастта му дружина и се опиваше от присъствието на своя приказен герой. Бяха, според историята, най-добрите ни дни.