Джем с лекотата си, която не мога да нарека лекомислие, все повече се убеждаваше, че нашите родоски премеждия са били проста случайност. Нищо наоколо ни не издаваше напрежение, никой не произнасяше имената Баязид, Д’Обюсон, Каитбай. Сътрапезниците ни изглеждаха ужасно далеко от всякакви междудържавни усложнения, не им влизаше в работа съперничеството между някои си султанови синове, освобождението на източното християнство или прославата на Рим. Те си пиеха виното и си гледаха небето, а там. в Савоя, и двете са от високо качество. Една весела, млада дружина световни граждани се наслаждаваше на своята империя — на света — и единствената им грижа беше да имат още месеци за сладкия живот, който бяха повели.
Девети показания на поета Саади за пролетта на 1483 година
Началото й ни завари в Ница, доколкото из ония краища може да се говори за смяна на годишните времена — тъй неизменни са там и зеленината, и синевата. Все. пак към началото на февруари те удвоиха сила: над морето премина тревожна тръпка; някакво диво нетърпение напря откъм горите. То така изпълваше цялото пространство, че нахлу и в сънищата ни — нашите сънища изтъняваха, олекваха от неназована тревога. Идеше пролет.
Усещаше я и Джем; вече споменах, че между него и света имаше дълбока връзка. Дори съм си мислил, че кръвта на Джем трябва да бъде зелена — той сякаш се хранеше със земни сокове като дърветата и тревите.
Джем прие тая пролет необичайно; всичко в Ница го убеждаваше, че той не е обичаен смъртен. Всичко: обожанието на малкия дук, разточителните възхвали на придворните певци — поне през заран те ни поднасяха новите си поеми, посветени на красотата, злочестието и доблестта на Джем. След това изчезваха от нашата весела трапеза. Знаехме: поели са на север, изток и запад, за да разнесат своите песни по други благородни дворове, да разнесат името Джем и повестта за трагичната му съдба.
За една зима Джем беше се превърнал в любим герой на трубадурската песен; тя сякаш отдавна бе чакала така чужд, богат на подвизи и страдания, златистобял герой.
Простете, за малко ще се отклоня, но тук му е мястото, защото за първи път споменах в разказа си трубадурите.
Вие, струва ми се, не сте наясно кой, кога и защо превърна Джем в голямо име. Та — мислите си основателно — историята е видяла много по-злочести, по-героични, по-достойни принцове, по-прекрасни и даровити поети. Защото именно Джем остана в легендата на няколко народа, а на личността му са приписани черти, които никой от нас — неговите близки — не бе отбелязал!
Едва ли ви откривам неизвестна истина, когато съобщавам: извърши го песента. Тя може много и в това е възмездието, което бог отдаде на поета за всички мъки, търпени между хората. Поетът има повече власт от краля, защото управлява не битието човешко, а човешкото съзнание. С един ред — стига той да е остър и строен, да бие в целта — поетът срива, което земните властелини трудно са градили десетилетия; с една дума той издига паметник — и този паметник устоява срещу векове, потопи, нашествия и пожари, — издига паметник на най-невзрачния и незабелязан от съвремието си дребосък.
Не случайно по мое време властелините презираха поета, но го глезеха. Те му заплащаха с презрение чак посмъртно — не позволяваха на поета да почива в светена земя; отвъд гробищните зидове — там търсете костите на стотици трубадури. Но приживе кралете хранеха поета от златно блюдо и му наливаха вино в златна чаша. Не мислете, че нашите крале бяха глупаци — тях ги пробираше суровият закон на Средновековието. И, умни, каквито бяха, те приласкаваха поета, защото познаваха силата му. Бих си позволил един съвет към вас, все пак аз наблюдавам повече от пет века: не обиждайте поетите, изберете другаде своя враг!
Та през зимата на 1483 година трубадурите откриха Джем. Тяхното въображение отдавна линееше гладно. Отшумели бяха кръстоносните походи; корсарството бе свързано с плебейски имена; не бе открит още Новият свят, нито започнали верските войни. Трубадурите скучаеха. Те предъвкваха върху всички гласове разни любовни разкази, а любовта — съгласете се — е тема с тъжно ограничени възможности: влюбеният или умира, или се разделя, или се жени — измислете ми четвърта.
Джем беше не нова храна — просто вакханско пиршество за трубадурите. Джем идеше от страна, за която Западът знаеше нищо или дори хич. Беше син на самия ужас и на принцеса — негова жертва. Бе преминал през ред премеждия, твърде смътно дочути и затова — примамливо загадъчни.
Сам по себе си — това трубадурите предвидиха преди всички свои съвременници — Джем бе жертвено агне.